— Добре — каза Ярбър. — Сметката ще бъде само на мое име.
Аргроу погледна Бийч и Спайсър, които кимнаха утвърдително.
— Много добре. Предполагам, че имате някакъв план.
— Така е — каза Спайсър. — Мистър Ярбър ще замине за Лондон днес следобед и когато стигне там, ще иде в банката и ще се погрижи за парите. Ако всичко е наред, ние ще тръгнем малко след него.
— Уверявам ви, че всичко ще бъде наред.
— Ние ви вярваме. Просто държим да бъдем внимателни.
Аргроу връчи два листа хартия на Фин.
— Трябва ми вашият подпис, за да преведем парите и да открием сметката.
Ярбър се подписа.
— Обядвали ли сте? — попита Аргроу.
Те поклатиха глава. Бяха се сетили за обяда, но не знаеха какво да правят.
— Вече сте свободни хора. На няколко пресечки оттук има хубави ресторанти. Идете да хапнете. Дайте ми един час да преведа парите. Ще се срещнем тук в два и половина.
Спайсър държеше калъфката. Той я размаха към Аргроу и каза:
— Това са писмата.
— Добре. Хвърлете ги на ей онова канапе.
38
Тръгнаха от хотела пеша, без придружители, без ограничения, но със заповедите за помилването си в джобовете, просто за всеки случай. Макар слънцето да печеше по-силно до плажа, въздухът определено беше по-лек. Небето беше по-чисто. Светът отново беше красив. Въздухът бе изпълнен с надежда. Те се усмихваха и се радваха на какво ли не. Разходиха се по булевард Атлантик и лесно се смесиха с туристите.
Обядваха пържола с бира в едно заведение на тротоара, под чадър, за да могат да гледат минувачите. Ядоха и пиха мълчаливо. Затова пък оглеждаха всичко, особено по-младите дами по къси панталонки и изрязани блузки. Затворът ги беше превърнал в старци. Сега те изпитваха нужда да празнуват.
Особено Хатли Бийч. Той бе имал богатство, обществено положение и амбиции, а като федерален съдия и нещо, което бе почти невъзможно да загуби — доживотен пост. Беше паднал отвисоко, бе загубил всичко и през първите две години в Тръмбъл бе изпаднал в депресия. Беше се примирил, че ще умре там, и сериозно мислеше за самоубийство. Сега, на петдесет и шест годишна възраст, той изплуваше от мрака в прекрасна форма. Беше отслабнал с десет килограма, загорял, в добро здраве, разведен с жената, която нямаше други качества освен парите си, а скоро щеше да бъде милионер. Не е зле за човек на моята възраст, повтаряше си той. Децата му липсваха, но те бяха последвали парите и бяха забравили за него.
Хатли Бийч беше готов да се позабавлява.
Спайсър също искаше да празнува, най-добре в някое казино. Жена му нямаше международен паспорт и щяха да минат няколко седмици, преди да дойде при него в Лондон или където решаха да отидат. Дали имаше казина в Европа? Бийч смяташе, че има. Ярбър нямаше представа, а и не го интересуваше.
Фин беше най-резервираният от тримата. Той пи сода вместо бира и не обърна внимание на разхождащата се край тях женска плът. Той вече беше в Европа. Никога нямаше да се върне в родината си. Беше на шейсет години, в прекрасна форма, а сега и с много пари, и смяташе да обикаля Италия и Гърция през следващите десет години.
На отсрещната страна на улицата откриха малка книжарница и купиха няколко туристически справочника. В магазин за плажни принадлежности намериха подходящи слънчеви очила. После стана време отново да се срещнат с Джак Аргроу и да приключат със сделката.
Клокнър и компания ги видяха да се връщат в „Сий Търтъл Ин“. На Клокнър и компания им беше писнало от Нептун Бийч, „Питс“, „Сий Търтъл“ и претъпканата им къща. Шестима агенти, включително Чап и Уес, още бяха там и с нетърпение чакаха да ги пратят другаде. Те бяха открили Братята, бяха ги изкарали от Тръмбъл, бяха ги довели на плажа и сега просто искаха тримата да напуснат страната.
Джак Аргроу не беше докоснал писмата, или поне те изглеждаха недокоснати. Лежаха, увити в калъфката, на канапето, на същото място, където Спайсър ги бе оставил.
— Парите са на път — каза Аргроу, когато тримата се настаниха.
Теди продължаваше да гледа от Лангли. Братята вече бяха облечени в плажни тоалети. Ярбър носеше рибарска шапка с петнайсетсантиметрова козирка. Спайсър носеше сламена шапка и жълта фланелка. Републиканецът Бийч носеше панталонки в цвят каки, плетен пуловер и шапка за голф.
На масата имаше три дебели плика. Аргроу връчи по един на всеки от Братята.
— Вътре са новите ви самоличности. Актове за раждане, кредитни карти. Карти за социално осигуряване.
— Ами международни паспорти? — попита Ярбър.
— В съседната стая има фотограф. За паспортите и шофьорските книжки трябват снимки. Ще отнеме трийсет минути. Освен това има по пет хиляди долара в брой в тези малки пликове тук.
— Аз Харви Мос ли съм? — попита Спайсър, като погледна акта си за раждане.
— Да. Не ви ли харесва името Харви?
— Вече ми харесва.
— Отива ти — каза Бийч.
— А ти кой си?
— Джеймс Нънли.
— Приятно ми е, Джеймс.
Аргроу не се усмихна, нито се отпусна дори за миг.
— Трябва да знам кога смятате да пътувате. Хората от Вашингтон искат да напуснете страната възможно най-бързо.
— Трябва да проверя как са полетите до Лондон — каза Ярбър.
— Вече го направихме. Има полет от Джаксънвил за Атланта след два часа. В седем и десет тази вечер има самолет от Атланта за Лондон, летище Хийтроу, който пристига утре рано сутринта.
— Можете ли да ми намерите място?
— Вече го направихме. Първа класа.
— Ами вие? — попита Аргроу, като погледна другите двама.
— На мен ми харесва тук — каза Спайсър.
— Съжалявам. Сключихме сделка.
— Ще вземем същия самолет утре следобед — каза Бийч. — В случай, че всичко е наред с мистър Ярбър.
— Искате ли да ви направим резервации?
— Да, благодаря.
Чап влезе безшумно в стаята и взе калъфката от възглавница от канапето. Тръгна си с писмата.
— Да отидем да направим снимките — предложи Аргроу.
Фин Ярбър, който сега пътуваше като мистър Уилям Маккой от Сан Хосе, Калифорния, стигна до Атланта без проблеми. Един час той обикаля летището, вози се на ескалаторите под и над земята и изпита дълбоко удоволствие от тръпката да бъде сред милиони забързани хора.
Мястото му в първа класа беше масивно разтягащо се кресло. След две чаши шампанско той започна да се унася и да мечтае. Страхуваше се да заспи, защото се страхуваше от събуждането. Беше убеден, че ще се окаже на горното си легло, загледан в стената, отброяващ поредния ден в Тръмбъл.
От един уличен телефон до „Бийч джава“ Джо Рой най-накрая успя да открие жена си. Отначало тя не повярва, че се обажда съпругът й, и отказа да приеме разговорът да е за нейна сметка.
— Кой е? — попита тя.
— Аз съм, скъпа. Вече не съм в затвора.
— Джо Рой?
— Да, а сега слушай. Излязох от затвора, разбра ли? Слушаш ли ме?
— Да. Къде си?
— Отседнал съм в един хотел близо до Джаксънвил, Флорида. Пуснаха ме от затвора тази сутрин.
— Пуснаха? Но как…
— Не питай. Ще ти обясня по-късно. Утре заминавам за Лондон. Искам да отидеш в пощата рано сутринта и да подадеш молба за международен паспорт.
— Лондон? Лондон ли каза?
— Да.
— В Англия?
— Да, точно така. Трябва да отида там за известно време. Това е част от сделката.
— За колко време?
— Две-три години. Слушай, знам, че е трудно за вярване, но аз съм свободен и ние ще живеем в чужбина две-три години.
— Каква е тази сделка? Да не си избягал, Джо Рой? Каза, че не било трудно.
— Не. Пуснаха ме.
— Но на теб ти оставаха повече от двайсет месеца.
— Вече не. Слушай, подай молбата за паспорт и следвай инструкциите.
— Защо ми е международен паспорт?