— За да дойдеш при мен в Европа.
— За две години?
— Точно така.
— Но мама е болна. Не мога просто да замина и да оставя мама.
Той си помисли всичко, което би искал да каже за нейната майка, но замълча. Пое дъх и погледна надолу по улицата.
— Аз заминавам — каза той. — Нямам избор.
— Просто си ела вкъщи — отвърна тя.
— Не мога. Ще ти обясня по-късно.
— Да, не би било зле да ми дадеш някое обяснение.
— Ще ти се обадя утре.
Бийч и Спайсър ядоха морски деликатеси в едно претъпкано с доста по-млади хора ресторантче. Скитаха по тротоарите и в крайна сметка стигнаха до „Питс Бар и Грил“, където гледаха мач на „Брейвс“ и се радваха на шума.
Фин беше някъде над Атлантическия океан, на път към парите им.
Митническият служител на летище Хийтроу едва погледна паспорта на Фин, който беше шедьовър на фалшификацията. Беше доста използван и беше придружавал мистър Уилям Маккой из целия свят. Арън Лейк наистина имаше влиятелни приятели.
Фин взе такси до хотел „Бейзил Стрийт“ в Найтсбридж и плати в брой за най-малката стая, която имаха. Той и Бийч бяха избрали хотела наслуки от туристически справочник. Сградата беше старомодна, пълна с антики. В ресторантчето на горния етаж Фин закуси с кафе, яйца и черен салам, а после излезе да се поразходи. В десет таксито му спря пред банка Метрополитън Тръст в лондонското Сити. Служителката на гишето се учуди на облеклото му — джинси и пуловер, — но когато разбра, че е американец, сви рамене и го изтърпя.
Накараха го да чака един час, но той нямаше нищо против. Фин беше нервен, но не го показваше. Щеше да чака с дни, седмици, месеци, за да получи парите. Беше се научил на търпение. Мистър Макгрегър, който отговаряше за банковите преводи, най-сетне дойде да го вземе. Извини се и каза, че парите били току-що пристигнали. Шестте милиона долара бяха прекосили Атлантика благополучно и вече бяха на британска територия.
Но не за дълго.
— Искам да ги преведа в Швейцария — каза Фин с подходяща доза увереност и опитност.
Този следобед Бийч и Спайсър отлетяха за Атланта. Също като Ярбър те обикаляха летището, наслаждавайки се на неограничената си свобода, докато чакаха полета си за Лондон. Седнаха един до друг в първа класа, ядоха и пиха с часове, гледаха филми и се опитваха да поспят, докато прекосяваха океана.
За тяхно учудване Ярбър ги чакаше на излизане от митническата проверка на Хийтроу. Той им съобщи прекрасната новина, че парите са пристигнали и вече са заминали по предназначение. Бяха скрити в Швейцария. После ги изненада с идеята да отпътуват незабавно.
— Те знаят, че сме тук — каза той, докато пиеха кафе в едно барче на летището. — Да се освободим от тях.
— Мислиш ли, че ни следят? — попита Бийч.
— Да предположим.
— Но защо? — попита Спайсър.
Обсъждаха го половин час, а после започнаха да проверяват полетите. Вниманието им прикова самолетът на „Алиталия“ за Рим. Първа класа, разбира се.
— В Рим говорят ли английски? — попита Спайсър, докато се качваха на борда.
— Всъщност говорят италиански — отвърна Ярбър.
— Мислите ли, че папата ще ни приеме?
— Сигурно е зает.
39
Бъстър се придвижва на зигзаг в западна посока няколко дни, докато накрая не слезе от автобуса в Сан Диего. Океанът го привличаше — първият воден басейн, който бе виждал от месеци. Младежът обиколи доковете, като търсеше работа и си говореше с работниците. Капитанът на чартърно корабче го нае като момче за всичко. Бъстър слезе от корабчето в Лос Кабос, Мексико, в южния край на залива. Пристанището беше пълно със скъпи рибарски лодки и корабчета, много по-хубави от онези, с които някога бяха търгували заедно с баща му. Срещна се с няколко капитани и за два дни си намери работа при един от тях. Клиентите бяха богати американци от Тексас и Калифорния, които прекарваха повече време в пиене, отколкото в риболов. Бъстър не получаваше заплата, но работеше за бакшишите, които ставаха толкова по-големи, колкото повече се наливаха клиентите. В лош ден си докарваше по двеста, при повече късмет — петстотин долара в брой. Живееше в евтин мотел и след няколко дни спря да се оглежда зад гърба си. Лос Кабос скоро стана негов дом.
Уилсън Аргроу внезапно беше преместен от Тръмбъл и изпратен в един затвор с лек режим в Милуоки, където остана само една нощ, преди да избяга. Понеже не съществуваше, нямаше как да го хванат. Джак Аргроу го посрещна на летището с билет в ръка и двамата отлетяха заедно за Вашингтон. Два дни след като напуснаха Флорида, братята Аргроу, Кени Сандс и Роджър Литър, се появиха в Лангли, за да получат следващата си задача.
Три дни преди да отлети от Вашингтон за конгреса в Денвър, Арън Лейк пристигна в Лангли, за да обядва с директора. Очакваше приятно изживяване — успелият кандидат за пореден път благодари на гения, който го бе подтикнал да се кандидатира. Речта за приемането на номинацията беше написана от един месец, но Теди бе казал, че иска да обсъдят някои негови предложения.
Въведоха го в кабинета на Теди, където старецът го чакаше, завит както винаги с одеялото си. Изглежда блед и уморен, помисли си Лейк. Помощниците изчезнаха, вратата беше затворена и Лейк забеляза, че няма наредена маса. Седнаха встрани от бюрото, лице в лице, много близо един до друг.
Теди хареса речта и направи много малко забележки.
— Речите ви стават прекалено дълги — измърмори той тихо. Но напоследък Лейк имаше толкова много неща за казване.
— Още ги редактираме — каза той.
— Ще спечелите изборите, мистър Лейк — прошепна Теди едва чуто.
— Чувствам се добре, но няма да е лесно.
— Ще спечелите с петнайсет процента.
Лейк спря да се усмихва и се заслуша напрегнато.
— Това е голяма разлика — каза той.
— Проучванията ви дават лека преднина. През следващия месец вицепрезидентът ще ви задмине. Нещата ще останат несигурни до средата на октомври. Тогава ще има ядрена криза, която ще разтърси света. А вие, мистър Лейк, ще бъдете месията.
Тази перспектива изплаши дори месията.
— Война? — попита тихо Лейк.
— Не. Ще има жертви, но те няма да бъдат американци. Натли Ченков ще бъде обвинен, а добрите гласоподаватели в нашата страна ще се стекат към урните. Можете да спечелите дори с двайсет процента.
Лейк си пое дълбоко дъх. Искаше да зададе още въпроси, дори евентуално да възрази за кръвопролитията. Но нямаше смисъл. Планът на Теди за действията им през октомври вече беше задействан. Лейк не можеше да каже или направи нищо, за да го спре.
— Продължавайте в същия дух, мистър Лейк. Същото послание. Светът ще стане много по-страшен и ние трябва да бъдем силни, за да защитим своя начин на живот.
— Досега това послание вършеше работа.
— Опонентът ви ще се отчае. Ще ви атакува заради това, че засягате една-единствена тема и че харчите толкова много пари. Ще ви оплюе и ще постигне някакъв напредък. Не изпадайте в паника. Светът ще се преобърне наопаки през октомври, повярвайте ми.
— Вярвам ви.
— Вие ще спечелите изборите, мистър Лейк. Продължавайте да повтаряте същото послание.
— Това и ще правя.
— Добре. — Теди затвори за миг очи, сякаш искаше да подремне. После ги отвори и заговори: — А сега да минем на друга тема. Любопитен съм какви са плановете ви, щом влезете в Белия дом.
Лейк беше озадачен и му личеше.
Теди продължи:
— Трябва ви партньорка, мистър Лейк, първа дама, някоя, която да благослови Белия дом с присъствието си. Да дава приеми и да украси къщата, хубава жена, достатъчно млада, за да има деца. Отдавна не е имало деца в Белия дом, мистър Лейк.
— Вие се шегувате — каза удивено Лейк.
— Харесва ми тази Джейн Кордел от вашия екип. Тя е на трийсет и осем години, умна, образована и достатъчно хубава, макар че трябва да свали седем-осем килограма. Разводът й е приключил преди дванайсет години и отдавна е забравен. Мисля, че от нея ще излезе страхотна първа дама.