Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Брегът на скелетите
1.
Пустинята Калахари, 1896 г.
Не трябваше да им заповядва да оставят пушките. Сега това негово решение щеше да им струва живота. Но имаше ли друг избор? Когато последният товарен кон окуця, трябваше да преразпределят багажа и да изоставят част от оборудването си. Нямаше спорове дали да вземат манерките с вода, които животното носеше, или чантите, пълни до пръсване с необработени камъни. Трябваше да зарежат палатките, спалните чували, тринадесет-четиринадесет килограма храна, петте си пушки „Мартини-Хенри“ и мунициите за тях. Но въпреки това здравите коне бяха твърде претоварени и при жестокото слънце, което отново щеше да опали пустинята, никой не очакваше животните да изкарат до края на деня.
Х. А. Райдър трябваше да прояви повече разум, вместо да се съгласява да преведе останалите през Калахари. Той беше африкански ветеран, зарязал губещата си ферма в Съсекс в разгара на треската за диаманти в Кимбърли1, с надеждата диамантените находища да го направят милионер. През 1868 година, по времето, когато пристигна, целият Колсберг Копи, хълмчето, където бяха намерени първите диаманти, беше набоден с колчета, ограждащи различните периметри. Същото беше и по полетата около него в продължение на няколко километра. Затова Райдър се зае да доставя месо за армията от работници.
С няколко каруци и стотици торби сол, за да консервира дивеча, той и неколцина местни водачи преброждаха хиляди квадратни километри. Животът му беше самотен, но Райдър започна да го харесва точно както се привърза и към страната с нейните незабравими залези, гъсти гори и толкова чисти реки, че водата приличаше на стъкло, а хоризонтите бяха толкова далечни, че изглеждаха недостижими до невъзможност. Научи се да говори езиците на различни племена: матабеле, машона и свирепите войнолюбиви хереро. Дори разбираше известна част от странните цъкания и подсвирквания, с които общуваха бушмените от пустинята.
Райдър беше работил като ловен водач, за да могат дошлите на сафари богати англичани и американци да украсят стените на господарските си къщи с трофеи. Известно време бе подбирал и подходящи маршрути за кабелите на една от телеграфните компании, които прекосяваха южната третина от континента. Беше участвал в дузина сблъсъци и бе убил десет пъти повече мъже. Добре познаваше и разбираше африканските племена, но още по-добре знаеше колко свирепа е самата страна. Беше наясно, че за нищо на света не биваше да приема да преведе тези хора от Бечуаналенд през огромната пустиня Калахари в налудничаво бягство към океана. Но не можа да устои на съблазънта на голямото възнаграждение, песента на сирените, възпяваща бързото забогатяване, което го беше привлякло в Африка.
Ако някак успееха да се измъкнат, ако безразличната, пустиня не ги убиеше, Х. А. Райдър щеше да се сдобие с богатството, за което винаги беше мечтал.
— Райдър, как мислиш, дали още ни следват?
Райдър присви очи към издигащото се слънце и те почти се изгубиха в обветрената му кожа. Не можеше да види нищо по далечния хоризонт, освен потрепващите воали от горещина, които се образуваха и разпръсваха като дим. Между тях и огненочервеното слънце се простираха дюни от чист бял пясък, които съперничеха на вълните от разбеснял се ураган. Със слънцето се надигна и вятърът, който шибаше върховете на дюните и вдигаше пясък и гребените им на боцкащи облаци.
— Да, момче — каза той, без да погледне към мъжа, застанал до него.
— Откъде си толкова сигурен?
Райдър се обърна към своя спътник Джон Варли.
— Заради това, което им сторихме, ще ни следват чак до вратите на пъкъла.
Увереността в дрезгавия му глас накара Варли да пребледнее под силния си загар. И четиримата от групата бяха родени в Англия и пристигнали да търсят късмета си в Африка като Райдър, но никой от тях не беше толкова отдавна в страната, колкото него.
— Най-добре да тръгваме — подхвърли Райдър. Бяха пътували в относителната прохлада на мрака. — Можем да изминем още няколко мили преди слънцето да се вдигне твърде високо.
— Мисля, че е по-добре да лагеруваме тук — възрази Питър Смайт, най-неопитният член на групата, който се чувстваше най-зле в момента. Самодоволното му държане го беше напуснало веднага щом навлязоха сред пясъчното море. Сега се движеше с несигурните крачки на старец. В ъглите на устата и очите му се бяха образували бели корички, а някога ярките му сини очи бяха потъмнели.
Райдър му хвърли поглед и веднага забеляза признаците. Всички разполагаха с една и съща дажба вода, след като преди десет дена бяха напълнили своите манерки и туби от соления кладенец, но тялото на Смайт явно имаше нужда от повече, отколкото останалите. Това не беше въпрос на сила или воля. Чисто и просто той трябваше да пие повече, за да остане жив. Райдър знаеше до капка колко вода им е останала и освен ако не намереше още някой пустинен кладенец, Смайт щеше да бъде първият, който ще умре.