В дъното на чекмеджето стоеше инкрустирана турска кутия и вътре Слоун откри онова, което най-малко очакваше: златна брачна халка. Беше от обикновените модели. По нея нямаше драскотини и Слуон заключи, че е носена съвсем кратко. Запита се коя ли глупачка е изпуснала мъж като Хуан. Мъже като него се срещаха веднъж на милиони и ако имаш достатъчно късмет да попаднеш на такъв, трябва да направиш всичко, за да се получи. Тя погледна по-внимателно, в кутията и видя лист хартия, сгънат така, че напълно закриваше дъното.
Беше на ръба да премине от обикновено любопитство към сериозно навиране на носа в чужди работи. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Хуан спи, и се протегна за листа. Беше полицейски доклад за автомобилна катастрофа във Фолс Чърч, Вирджиния, която беше отнела живота на Ейми Кабрило. Очите на Слоун се напълниха със сълзи. Докато четеше сухите слова в доклада, научи, че алкохолът в кръвната проба на Ейми е бил три пъти над допустимото.
Мъж като Хуан се жени веднъж в живота, за жената, с която е сигурен, че ще остареят заедно. Фактът, че тя му беше отнела тази увереност, накара Слоун да изпита дваж по-силна омраза към Ейми. Тя избърса сълзата от бузата си и внимателно сгъна доклада, преди да остави всичко в чекмеджето така, както го беше намерила. После вдигна таблата с храната и излезе от каютата.
Точно когато Слоун затваряше вратата, иззад ъгъла се показа Линда Рос.
— Здрасти, съквартирантко — бързо каза Слоун, за да прикрие неудобството си. — Не видях Хуан на вечеря, затова му донесох нещо за хапване. Обаче той е заспал.
— Затова ли плачеш?
— Аз… — Слоун не можа да отговори.
Линда се усмихна топло.
— Не се тревожи. Това ще бъде нашата малка тайна. Той е най-добрият мъж, когото съм срещала.
— Вие двамата?
— Трябва да призная, че е дяволски красив, и тази мисъл ми мина през главата, когато за пръв път се качих на борда. Но на въпроса ти, не, не сме и никога няма да бъдем. Той е мой командир и приятел, а двете неща са прекалено важни, за да ги разваля с някаква любовна афера.
— За него всичко е приключило. Усещам, че е от мъжете, които обичат само веднъж, значи всички възможности са изчерпани.
— Значи знаеш за Ейми?
— Наврях си носа в нещата му и видях полицейския доклад.
— Не казвай на Хуан, че си го видяла. Той си мисли, че никой от екипажа не знае, че е вдовец. Навремето Макс сбърка да каже на Морис, а той клюкарства като бабичка. Да, ако имате връзка, тя вероятно ще е краткотрайна, но не защото той още оплаква Ейми. Хуан има друга любов, с която никоя жена не може да се съревновава.
— „Орегон“?
Линда кимна.
— Така че си помисли добре, преди да правиш каквото и да било.
— Благодаря.
Докато се отдалечаваха по коридора, вратата на Хуан се отвори тихичко и той надникна. Звукът от отварянето на чекмеджето го беше събудил, но той се престори, че спи, за да не постави Слоун в неудобно положение. Трябваше да поговори с Макс за неспособността му да пази тайна, а също и с Морис. Затвори отново вратата и си помисли, че това, което бе чул, ще направи решението му още по-трудно.
Хуан седеше в дневната на кабината за гости и разговаряше с Моузис Ндебеле. Неговите хора се бяха оттеглили в леглата си, защото бяха направо съсипани от морската болест. Кабрило се радваше на интелекта на Ндебеле и на способността му да прощава, като знаеше колко жестоко се беше отнесло правителството на Зимбабве към него. За разлика от някои хора, които щом се сдобият с власт, потъпкват свободите и ограбват своите народи в неутолим стремеж към богатство и лична слава, Ндебеле наистина искаше само най-доброто за страната си. Той мечтаеше за икономически реформи, за възстановяването на някогашния процъфтяващ селскостопански сектор. Говореше за това, че властта трябва да се сподели с другите племена и че иска да сложи край на шуробаджанащината, която бе съсипала много африкански народи.
Но най-много от всичко искаше народът да престане да се страхува от своето правителство.