— Разбрано — отговори Макс. — Шестнадесет души. Ще ви се обадя, когато наближим. Край.
— Разбрано, капитан Хенли. Ще се свържа с вас веднага ако настъпи промяна в положението ни. Край.
— Да не вземеш да се привържеш прекалено към капитаносването — обади се Хуан, когато връзката с танкера прекъсна.
— Не знам — отговори замислено Макс. — Звучи много приятно за ухото. И така, как смяташ, Сингър ще напусне ли кораба заедно с тях?
— Трудно е да се каже. Макар че част от операцията му се провали, може да се опита да довърши започнатото и без екипаж на борда. Те ще трябва да намалят, за да могат да спуснат спасителната лодка. Но ако Каседин му покаже, Сингър ще знае как да увеличи скоростта, за да свие окото така, че да излезе с диаметър по-малко от десет километра.
— Ти би ли го направил?
— Ако бях на негово място и съм стигнал толкова далеч, да, мисля, че щях да доведа замисленото до край.
— Което означава две неща. Първо, Сингър е по-луд, отколкото сме смятали, и второ, Еди трябва да го държи под око, когато разполагате зарядите за рязане.
— Ще внимаваме.
Час по-късно Джордж се свърза по радиото с „Орегон“ и докладва, че са изминали първия етап от полета. Беше време да разкарат екипажа на „Сидра“.
— Тук „Орегон“, капитан Каседин — повика го Макс по радиото.
— Каседин слуша, „Орегон“.
— Намираме се на десет мили от вашето местоположение. Готови ли сте да напуснете кораба? — попита Макс.
— Капитане, не искам да спорим — отговори Каседин, — но моят радар показва, че сте на почти тридесет мили от нас.
— Ти се доверяваш на радара при шестметрови вълни? — смъмри го Макс. — Моят радар дори не ви показва. Аз разчитам на своя джипиес и по наши сметки сте на десет мили от нас. — Хенли издекламира данните за дължината и ширината на място, на около десет мили източно от „Сидра“. — Това е нашето местоположение.
— А, да, виждам, че си прав и се намирате на десет мили.
— Можем да се приближим, ако сте ремонтирали руля си.
— Не, още не сме, но пътникът се предложи за доброволец. Иска да остане и да го ремонтира.
— И вие ще го изоставите? — попита Макс, разигравайки ролята на загрижен моряк.
— Той е собственик на танкера и осъзнава риска — му отговори Каседин.
— Разбрано — каза Макс с фалшива загриженост. — Когато спуснете спасителната лодка и се отдалечите от танкера, поемете по курс двадесет и седем градуса и включете радиомаяка, за да можем да ви намерим.
— Значи курс двадесет и седем градуса и радиомаякът. Ще потеглим след няколко минути.
— Успех, капитане. Бог да ви помага — сериозно каза Макс. Дори Каседин и екипажът да бяха помагали съзнателно на Сингър, морякът в него разбираше колко е опасно да се качиш на спасителна лодка при такова море.
Четвърт час по-късно Хали Касим улови сигнала на радиомаяка и го пусна по високоговорителите на командния център, така че всички да чуят пронизителния насочващ тон.
— Хуан, чу ли това?
— Да. Ще се залавяме.
Макар да летяха на височина сто и петдесет метра, те наскочиха от облаците, когато стигнаха на една миля от супертанкера. Тежащият с деветдесет хиляди тона повече от „Орегон“ плавателен съд пореше много по-гладко вълните, като само от време на време водата плисваше нагоре по тъпия му нос. Хората в командния център видяха жълтата точица, която се отдели от чудовището с червената палуба. Това беше спасителната лодка, Каседин плаваше на запад, както му бяха казали. Така той се отдалечаваше от „Орегон“ и нямаше да има възможност да се намеси. Танкерът отново ускори, след като спуснаха спасителната лодка с лебедките. Близо до кърмата на „Сидра“, от страничния борд се изливаше струя течност. Мястото, откъдето се стичаше тя, лежеше на три метра под релинга. Изхвърляше я смукателната тръба, която беше част от системата от тръби и помпи, която му позволяваше да засмуква или изхвърля вода за баласт.
Само че сега не изпомпваше вода. Течността, която се изливаше от дупката с диаметър един метър, беше гъста и лепкава като петрола, който беше замърсил терминала на „Петромакс“ в Ангола. Но този разлив беше прозрачен и сякаш се разпространяваше по-бързо в океана, отколкото помпата го изхвърляше от кораба.