— Въпреки това ще опитам. Ще те чакам край релинга на кърмата.
Кабрило просто продължи да тича.
— Ние също идваме — обади се Макс Хенли от „Орегон“. — Спасителните екипи се подготвят, ако се наложи да скочиш във водата.
Хуан продължи да тича откъм десния борд, за да избегне мястото, където корпусът беше пукнат. Зад гърба му водата се покачваше. Вече една трета от танкера беше под водата и с всяка секунда потопената част се увеличаваше.
Той стигна до надстройките и профуча по тясната пътека между тях и релинга, а стъпалата му плющяха по все по-стръмната палуба. Стигна до входа към жилищния отсек, когато водата вече заливаше мостика. Нямаше и следа от Джордж Адамс и хеликоптера. Трябваше да се държи и да се моли, когато корабът под краката му се забиеше отвесно във водата, да не го завлече твърде дълбоко.
Точно прекрачваше релинга и хеликоптерът се показа иззад наклонения мостик. От задната му врата висеше импровизирано въже, усукано от ремъците на няколко автомата, куртка, парчета кабел, попаднали кой знае как в кабината, а най-отдолу се развяваха панталоните на Еди.
Той подскочи точно в мига, когато те профучаха над главата му. Успя да хване единия крачол и се издигна във въздуха, като се въртеше и извиваше като монета, вързана за конец. Под него „Сидра“ изчезна под водата, а над лобното му място се образува езеро от гел, хиляди пъти по-малко, отколкото планираното от Даниъл Сингър.
Първият, който дойде да го поздрави след невероятното кацане на Джордж, се оказа Морис. Стоеше безупречно облечен в обичайния си черен костюм, а през ръката му бе провесена ослепително бяла кърпа. В другата държеше съд за сервиране със сребърен капак. Когато Хуан слезе със залитане от хеликоптера, Макс, Линда и Слоун дотичаха, сияейки от възторг, а Морис се приближи и тържествено вдигна капака на съда.
— Капитане, поръчката ти.
— Поръчката ми? — Хуан беше смазан от умора и нямаше представа за какво говори стюардът.
Морис беше прекалено суров, за да си позволи усмивка, но очите му грееха от радост.
— Зная, че формално погледнато, това не е ураган, но вярвам, ще се насладиш на суфлето от омари със сирене груйер. А за десерт имаш и една хубава сметанова торта.
Той беше избрал момента толкова добре, че нежното суфле още не се бе отпуснало, а от върха му се вдигаше пара. Хангарът заехтя от смеха на посрещачите.
Това щеше да е десетата достатъчно силна буря през тази година, формирала се в Атлантическия океан, която можеше да се превърне в тропическа и да си заслужи име. Макар да бе започнала да се завихря в ураган с огромна разрушителна сила, окото му някак не можа да се развие напълно. Метеоролозите не можеха да си обяснят защо. Никога не бяха виждали подобен феномен.
Но това нямаше значение. Сезонът на бурите едва беше започнал и щеше да има още много. Отегчената общественост не се заинтересува от ураган, който не е могъл да се развие. Но за да се спази традицията, всяка буря се кръщава на съответната буква в азбуката, така че първата винаги носи име, започващо с буквата „А“, втората с „Б“ и така нататък. Когато се заформи десетата буря, която така и не стигна до сушата, малцина разбраха, че й беше дадено името Тропическа буря „Хуан“.
32.
Пясъчното бъги, в което се возеха Кабрило, Макс, Слоун и Мафана, летеше през пустинята на дебелите си гуми, а тунингованият двигател ревеше оглушително, защото Хуан караше с вратоломна скорост. Моузис Ндебеле също искаше да дойде, но лекарите от частната болница в Южна Африка отказаха да го пуснат толкова скоро след операцията на смазания му крак. Затова беше изпратил своя стар сержант да го замества, макар че имаше безусловно доверие на Кабрило.
Те закъсняваха за назначената среща. Мъжът от компанията, която им даде автомобила под наем, беше и доброволец в свакопмундската полиция. Той закъсня, защото беше участвал в ареста на група европейци, закъсали в пустинята, които бяха отговорни за някакво отвличане, извършено в Швейцария.
Откритото бъги се изкачи по един хълм и Хуан го засили надолу. Дебелите гуми вдигаха облаци прах и оставяха дълбоки бразди в пясъка. Колата се люшкаше на амортисьорите си, но въпреки това четиримата пътници зяпнаха при вида на долината под тях.
„Роув“ изглеждаше така, сякаш плаваше по пясъчно море. Малки дюни се плискаха в корпуса му подобно на спокойни морски вълни. Ако не се брояха липсващият димоход, строшените товарни кранове и падналата боя, корабът щеше да изглежда по същия начин, както преди сто години, преди да го засипе най-силната пясъчна буря на онова столетие.