Мисълта да му отпусне допълнителна дажба, изобщо не му хрумна.
— Ще продължим.
Райдър погледна на запад и видя огледалния образ на местността, която вече бяха оставили зад себе си. Пясъчните дюни се издигаха една след друга в безкрайни редици, които се простираха сякаш до самата вечност. Небето изглеждаше месингово, защото светлината се отразяваше от безпределната пустиня. Райдър провери коня си. Животното страдаше и той изпита вина. Съжалението му към коня беше много по-силно от това към младия Смайт, защото бедното животно нямаше друг избор, освен да го пренесе през жестоката пустиня. Той използва сгъваем нож, за да извади камък от копитото на коня, и оправи одеялото под седлото, защото ремъците за дисагите бяха започнали да протриват гърба му. Някога бляскавата кожа на животното беше матова и висеше на гънки там, където плътта бе започнала да се стопява.
Той помилва коня по бузата и прошепна няколко окуражителни думи в ухото му. Никой от тях не яздеше коня си. Животните се мъчеха и с олекотения си товар. Райдър хвана юздите и закрачи напред. Високите му обувки потънаха до над гетрите, когато поведе коня по наклонената страна на една от дюните. Пясъкът под стъпките им се размърда, започна да съска и се плъзна по откоса. Ако човек или кон сбъркаше в крачките си, той заплашваше да повали и двамата. Райдър не погледна назад. Другите нямаха друг избор, освен да го последват или да умрат на мястото, където бяха спрели.
Той крачи в продължение на един час, докато слънцето продължаваше неумолимото си изкачване по безоблачното небе. Беше пъхнал гладко камъче между езика и зъбите в опит да измами тялото си, че не е силно обезводнено. Когато спря, за да избърше вътрешността на голямата шапка с увиснала периферия, горещината изпържи ивица кожа на темето му. Искаше да повърви още един час, но усети, че мъжете зад него се измъчват. Още не бяха стигнали до момента, в който за него щеше да е по-добре да ги изостави, затова ги поведе на завет към една особено висока дюна и започна да строи сенник от одеялата, които слагаха под седлата. Дишайки тежко, мъжете се стовариха на земята, докато той изграждаше скромния им лагер.
Райдър провери как е Питър Смайт. Устните на младия мъж бяха покрити с кървящи мехури, от които капеше бяла течност, а горната част на бузите му беше изгорена като с ютия, току-що свалена от мангала. Райдър му напомни само да развърже обувките си. Краката им бяха толкова подпухнали, че сваляха ли си обувките, никога повече нямаше да могат да ги обуят отново. Те го наблюдаваха с очакване и накрая той извади няколко манерки от дисагите на коня. Отвори едната и един от конете веднага изцвили, усещайки миризмата на вода. Останалите се струпаха наоколо, а собственият му кон го побутна с муцуна по рамото.
Като внимаваше да не изгуби нито капка, Райдър наля една мярка в купата и я вдигна, за да може животното да отпие. То шумно засърба и стомахът му закурка, когато за пръв път от три дни в него влезе вода. Райдър наля още малко в купата и пак я подаде на животното. Направи същото и за другите коне въпреки собствената си неистова жажда и ядните погледи на спътниците си.
— Умрат ли те, умирате и вие — това беше единственото, което каза, защото мъжете знаеха много добре, че е прав.
След като изпиха по четвъртинка вода, подмамиха животните да хапнат от торбите с овес, които носеха. Райдър им сложи букаи и чак тогава започна да подава купата и на мъжете. С тях беше по-строг, всеки получи по една-единствена глътка, преди той отново грижливо да затвори манерката си. Не се чуха протести — той единствен от тях беше прекосявал пустинята и те му се подчиняваха, защото разчитаха да преведе и тях.
Сянката на конските одеяла беше отчайващо малка в сравнение с изгарящата пещ на Калахари, едно от най-горещите и безводни места на света. Земя, където вали веднъж годишно или с години не капва дъжд. Докато слънцето блъскаше земята с нажежените чукове на лъчите си, мъжете лежаха като вцепенени и помръдваха само когато нечия ръка или крак попаднеха под безмилостната жар на местещото се слънце. Лежаха там с всепоглъщащата си жажда, с болката, която изпитваха, но най-вече със своята алчност, защото все още вярваха, че скоро ще бъдат много по-богати, отколкото някога си бяха представяли.