Бързо наду сала, приготви екипировката си и провери батериите във фенерчетата. Струпаха раниците и греблата си на сала и го понесоха към водата. Закътана от откритото море, лагуната беше спокойна като воденичен яз.
— Рибарят каза, че Папа Хайнрик живее в най-южния край на лагуната — подхвърли Слоун, след като бяха спуснали сала и го избутаха от брега с греблата си. Тя свери посоката с компаса и нощното небе, а после заби греблото си в гладката вода.
Въпреки това, което каза на Тони, знаеше, че това може да се окаже или джакпот, или пълна загуба на време, като последното беше най-вероятно. Преследването на слухове, полуистини и злонамерени намеци най-често водеше до задънени улици, но такава беше природата на нейната работа. Тя се състоеше от продължителна монотонност, която можеше да доведе до един-едничък момент на откритие. Миг, на който още не се бе насладила, но който действаше като примамка да продължава да се бъхти, да понася самотата, умората, стреса и черногледите чудаци като Тони Риардън.
Риби изпляскваха с опашки, докато гребяха по черната лагуна, и от време на време някоя птица разрошваше пера сред тръстиките. Отне им час и половина, докато стигнат крайния южен ъгъл на залива. Той изглеждаше също толкова незабележим като останалата му част — стена от тръстика, способна да оцелява в леко солената вода. Започнаха да претърсват района и Слоун прекара лъча на фенерчето по брега. След двадесетина минути, когато тревогата й вече беше започнала да нараства, тя забеляза малък процеп във високите треви, където някаква река се вливаше в лагуната.
Тя безмълвно посочи натам и Тони вкара техния малък надуваем сал в пролуката.
Тръстиките се издигаха над главите им и образуваха свод — жив тунел, който препречваше видимостта към сребристата луна. Течението на малката река беше слабо и те напредваха бързо. Скоро навлязоха на около стотина метра в мочурливата местност, преди да стигнат до езерце сред гората от тръстика. В центъра му се намираше малък остров, който вероятно едва се подаваше над водата, когато приливът стигнеше най-високата си точка. Лунната светлина огря пред тях груба колиба, стъкмена от донесени от водата парчета дърво и щайги. За врата й служеше одеяло, заковано на летвата в горния край, а почти пред входа имаше огнище, под чиято пепел още тлееше огън. Вдясно от колибата видяха рамка за сушене на риба, ръждясали варели за съхраняване на сладка вода и малка дървена лодка, вързана с единично въже за дънера на едно дърво. Платното й беше навито стегнато около мачтата, а рулят и подвижният кил бяха захвърлени вътре. Плоскодънната лодка не беше съвсем подходяща за ловуване в открити води и Слоун реши, че Лука е бил прав, когато твърдеше, че Папа Хайнрик не се отделя много от брега.
Лагерът беше оскъден, но свикнал с живота на открито човек можеше да живее тук неограничено дълго.
— Какво ще правим? — прошепна Тони, когато издърпаха сала на брега.
Слоун се приближи към вратата, за да се увери, че чува човешко хъркане, а не вятъра или разбиващите се в брега вълни. После отново се отдалечи. Настани се на пясъчния плаж, извади преносимия компютър от раницата и започна тихичко да пише нещо, леко прехапала долната си устна.
— Слоун? — прошепна Тони отново, но този път малко по-рязко.
— Ще чакаме, докато се събуди — отговори тя.
— Какво ще стане, ако това не е Папа Хайнрик? Ако излезе, че тук живее някой друг? Пирати или бандити например?
— Казах ти, че не вярвам в късмета, но не вярвам и в съвпаденията. Това, че намерихме колиба точно на мястото, където ни казаха, че Папа Хайнрик живее, означава, че сме намерили самия него. Предпочитам да говоря с него сутринта, вместо посред нощ да изкарам ангелите на стария чешит.
Нито тембърът, нито силата на лекото похъркване от вътрешността на колибата се промениха, но внезапно един съсухрен африканец, само по бандаж, дръпна одеялото встрани. Беше застанал там на кривите си крака, толкова тънък, че се виждаше всяко ребро на гръдния му кош, а над и под ключиците му имаше дупки. Имаше огромен сплескан нос и големи щръкнали уши, украсени с някакви кокалени обеци. Косата му беше напълно побеляла, а бялото на очите жълтеникаво.
Той продължи да хърка и за миг Слоун си помисли, че може би е лунатик, но след това се почеса грубовато и се изплю в огнището.
Слоун се изправи. Тя беше почти тридесетина сантиметра по-висока от намибиеца и се досети, че вероятно в жилите му тече и бушменска кръв, за да бъде толкова дребен.