5.
Хуан Кабрило бързаше към хангара за лодки, разположен в кърмата на товарния кораб, и слушаше доклада за повредите по радиостанцията. Най-широките части на корпуса бяха на сухо, което не го изненада. Речното дъно беше от кал, а там нямаше нищо, което да пробие корпуса. Онова, което го тревожеше, бяха вратите на кила. В долната част на „Орегон“ имаше две големи врати, които се отваряха навън. От там подводниците, които корабът носеше, можеха да се спускат направо под водата. Използваха ги главно за секретни операции по вкарване и изкарване на хора. Едната от миниподводниците можеше да се спуска до триста метра дълбочина и разполагаше с манипулатор. Другата, по-малката „Дискавъри 1000“ беше предназначена за по-плитки води.
За огромно негово облекчение един от дежурните техници докладва, че двете врати не са повредени и подводниците са обезопасени върху спусковите си шейни.
Най-сетне Хуан стигна до хангара за лодки на равнището на ватерлинията на кораба. Голямото помещение беше осветено от червени аварийни светлини, които очертаваха призрачните му контури. Хангарът миришеше на сол, вода и бензин. Голямата врата, която се отваряше отстрани в корпуса на „Орегон“, беше здраво затворена. Екипажът подготвяше черната надуваема лодка „Зодиак“, чийто голям извънбордов двигател, монтиран на кърмата, можеше да вдигне повече от четиридесет възела. Тя разполагаше и с малък електродвигател за тайни операции. В хангара имаше още една, щурмова лодка с високи бордове от вида, който използват военноморските тюлени. Тя можеше да развива доста по-голяма скорост и да пренася десет въоръжени мъже.
Еди и Линк дойдоха само минута след Хуан. Еди Сенг играеше ролята на кормчия, а Линк се правеше на капитан. Двамата бяха съвсем различни като физика. Тялото на Линк се издуваше от мускули, изхвръкнали и вкоравени от часовете, прекарвани във вдигане на тежести в спортната зала на кораба. За разлика от него Еди беше тънък и жилест, защото неговата физика беше резултат от цял живот упражняване на бойни изкуства.
Двамата носеха черни бойни униформи с колани, на които бяха закрепени муниции, ножове и друго оборудване. Бяха въоръжени с М-4А1, щурмови карабини, разновидност на М-16, която използваха специалните части.
— Каква е операцията, шефе? — попита Еди.
— Както знаете, заседнали сме, но нямаме време да чакаме пролетните дъждове. Нали си спомняте язовирната стена, край която минахме преди няколко километра?
— Искаш да я взривим?
— Не, не. Просто отидете и отворете шлюзовете. Съмнявам се, че има пазачи, но ако има, опитайте се да не ги убивате, ако може. — Двамата мъже кимнаха. — Вероятно няма да може да ни настигнете, когато водата ни повлече, затова ще ви чакаме в Бома.
— Това май вече е план — шеговито отбеляза Линк, напълно уверен, че могат да изпълнят мисията.
Хуан натисна бутона на микрофона, монтиран на стената.
— Ерик, трябва да знам кога е чисто, за да отворим вратата на хангара и един от зодиаците да излезе. Къде са патрулните катери?
— Единият стои настрана. Мисля, че се готвят отново да стрелят с минохвъргачката. Другият току-що мина покрай кърмата ни и идва откъм левия борд.
— А какво става на брега?
— Инфрачервените камери показват, че е чисто, но и двамата знаем, че Абала няма да се бави и ще пристигне тук.
— Добре, благодаря. — Хуан кимна на моряка да отвори външната врата. Смрадта и горещината от джунглата нахлуха в хангара, докато тя се плъзгаше нагоре. Въздухът беше толкова влажен, че човек можеше да го пие. Беше напоен и с миризмата на димната завеса, с която Макс бе загърнал кораба. Крайбрежието беше тъмно и скрито зад провисналата растителност. Въпреки уверенията на Ерик, че брегът е чист, Хуан усещаше погледите, впити в тях.
Тъй като „Орегон“ плаваше високо над водата, рампата за спускане се намираше на метър и половина над повърхността. Линк и Еди плъзнаха лодката по гладката повърхност и се гмурнаха след нея, когато падна във водата. Двамата се показаха от реката и се претърколиха през меките стени на плавателния съд. Еди приготви оръжията, а Линк се зае с електродвигателя. С малка скорост и под прикритието на мрака гумената лодка беше почти невидима.
Докато се отдалечаваха от „Орегон“, Линк трябваше да лъкатуши покрай извитите като арки водни струи, които пречеха на хеликоптерите да се приближат. Те се снишаваха, бръмчаха, но не се приближаваха на повече от триста метра, защото водните оръдия изстрелваха струи вода и принуждаваха пилота да направи остър вираж.