Когато му дойде времето, ние ще използваме тези диаманти, за да отхвърлим робството на Германската колониална служба — тъмните очи на Аса заблестели, — и отново ще станем свободни хора. А сега ми се закълни отново, че няма да кажеш на никого за това съкровище.
Погледът на Питър срещнал този на младия му приятел и той казал:
— Кълна се!
Питър удържал на клетвата си по-малко от година. На осемнадесет, той напуснал малката мисия в центъра на кралския двор. Не казал на никого, че заминава. Дори и на майка си, за което изпитваше вина. Сега тя трябвало да понася бремето на праведните тиради на Лукас Смайт сама.
Питър винаги беше усещал, че умее да оцелява. Той и Аса бяха лагерували десетки пъти в равнината, но когато стигна до търговската станция на петдесет мили от мисията, беше полумъртъв от изтощение и жажда. Там похарчи няколко от скъпоценните, грижливо спестявани монети, които получаваше от майка си за рождените дни. Баща му никога не му беше давал нищо, защото смяташе, че единственото раждане, което семейството трябваше да празнува, е това на Исус Христос.
Парите едва му стигнаха, за да плати на каруцаря да го закара до Кимбърли с впряг от двадесет биволи. Талигата беше пълна с товар от слонова кост и осолено месо. Каруцарят беше възрастен човек, който носеше голяма бяла шапка и имаше най-гъстите бакенбарди, които Питър някога беше виждал. Заедно с Х. А. Райдър се движеха двама братя, на които колониалната служба била обещала земя за пасища, но те бяха открили, че тя е заета от племето матабеле. Нямали желание да се сражават с цяла армия, затова благоразумно решили да се върнат на юг. В групата бил и слаб мъж с ястребово лице на име Джон Варли.
През седмиците докато бавно се придвижваха на юг, Питър така и не успя да разбере с какво се занимава Варли и какво го беше довело толкова далеч от Кейп Колони. Единственото, което знаеше, беше, че не би доверил на този човек и плюнката си.
Една вечер в лагера, след опасното прекосяване на една река, където Питър спаси живота на един от воловете на Райдър, като скочи на гърба му и го подкара като кон през реката, Варли извади малък запас от алкохол. Това беше огненото бренди от Кейп Колони, силен и чист алкохол. Петимата седнаха край лагерния огън, изядоха опечената за вечеря токачка, която Тим Уотърман беше свалил с пушката си, и изпиха двете шишета.
Питър опитваше алкохол за пръв път и за разлика от другите, той му се качи в главата още след първите предпазливи глътки.
Беше неизбежно разговорът да се завърти около търсенето на диаманти, след като на всички беше станало втора природа да внимават за минерали. По тези места не минаваше ден, без да бъде оградено ново находище на диаманти, нова златна жила или мина за въглища и някой да стане милионер.
Питър знаеше, че не трябва да си отваря устата. Беше се заклел пред Аса, но много искаше да се впише сред тези грубовати, но енергични хора, които говореха с разбиране за неща, които той дори не предполагаше, че съществуват. Те бяха опитни мъже, особено Варли и Райдър, и Питър искаше повече от всичко те да го уважават. Затова с уста, забавена от брендито, той им разправи за глинените гърнета в краала на крал Махареро, пълни с необработени диаманти.
— Откъде знаеш, момче? — беше просъскал като пепелянка Варли.
— Бащата на момчето е проповедник в Херероленд — отговори Райдър и погледна към Питър. — Сега те познах. Срещнах баща ти преди няколко години, когато бях там, за да се видя с краля за една ловна концесия по земите му — Спокойният му поглед се плъзна по групата. — Той е живял с хереро колко… май вече пет години, нали?
— Почти шест — отговори гордо Питър. — Те ме познават и ми имат доверие.
Преди да са минали петнадесет минути, те започнаха открито да обсъждат как да откраднат бирените делви. Питър се съгласи с плана, когато останалите петима му обещаха, че те ще вземат само по едно гърне и ще оставят седем на племето хереро. Иначе нямаше да им каже къде са скрити камъните.
На една търговска станция Райдър продаде фургона и скъпоценния му товар за половината от онова, което можеше да вземе за слоновата кост в Кимбърли и оборудва мъжете с подходящи коне и принадлежности. Той вече беше решил по какъв маршрут ще поемат на излизане от империята на хереро — единственият, който им предлагаше възможност да се измъкнат, когато кражбата бъдеще разкрита. Търговската станция лежеше в края на една на новоизградената телеграфна линия. Мъжете изчакаха три дни, докато Райдър се уговори с един търговец от Кейптаун. Изумителната цена на онова, което поръча, го накара само презрително да вдигне рамене — реши, че или ще стане милионер и ще може да покрие дълга си, или труп, проснат под изпепеляващото слънце на Калахари.