Не успяха да се промъкнат до кралския краал. Бегачи съобщиха за тяхното присъствие на краля веднага щом навлязоха в неговите земи. Но Райдър познаваше краля, а бащата на Питър сигурно с нетърпение очакваше да му върнат сина, макар самият Питър да подозираше, че ще го посрещнат по-скоро като Йов, а не като блудния син.
Отне им седмица да стигнат от границата до краала и лично Самюъл Махареро ги поздрави, когато най-сетне стигнаха до неговия лагер. Той и Райдър разговаряха в продължение на час на майчиния език на краля. Водачът му разказа новините от външния свят, защото кралят живееше в изгнание по заповед на Германската колониална служба. От своя страна кралят осведоми Питър, че неговите родители току-що са заминали за полупустинната област, където баща му щял да покръсти група жени и деца, но ще се върнат на другия ден.
Разреши им да прекарат нощта на земята на хереро, но отхвърли молбата на Райдър да ловуват, както беше направил и преди четири години.
— Ваше Височество, не можете да се сърдите на човек, който само опитва.
— Постоянството е грехът на белия човек.
През нощта се промъкнаха в колибата. Тя беше пълна до тавана със сено и трябваше да се ровят като мишки, докато стигнат до мястото, където бяха скрити диамантите. В мига, когато Джон Варли извади втора делва от ямата и изсипа съдържанието й в чантата на седлото, Питър разбра, че е бил измамен още от самото начало. Братята Уотърман също изпразниха няколко делви в дисагите си. Само Райдър спази думата си и взе съдържанието само на една делва за бира.
— Ако не ги вземеш ти, аз ще го направя — прошепна Варли в мрака.
— Изборът е твой — провлечено отговори Райдър. — Аз държа на думата си.
Тъй като не разполагаха с достатъчно чанти и дисаги за всички диаманти дори след като натъпкаха джобовете си и всичко, което можаха, четири от големите делви останаха недокоснати. Райдър грижливо зарови съкровището и направи всичко възможно, за да прикрие кражбата. Те напуснаха лагера на разсъмване, като благодариха на краля за неговото гостоприемство. Махареро попита Питър дали няма да остави някакво съобщение за своята майка. Питър успя само да промърмори да й предадат, че съжалява.
Легнал на върха на дюната, издигаща се над кладенеца, Райдър си позволи само за миг да погледне хората на краля.
Когато потеглиха след крадците, те бяха цяла армия от хиляда воини, която ги следваше извън земите на племето. Но това беше преди петстотин мили и редиците им вече бяха разредени. Райдър прецени, че са останали повече от сто души, най-силните, които тичаха бързо въпреки глада и жаждата. Слънцето се беше издигнало и наточените върхове на асагеите им — копията, които техният народ използваше, за да преодолее всеки, който се изпречи на пътя му проблясваха.
Райдър потупа Тим Уотърман по крака и двамата се плъзнаха обратно към дъното на речното корито, където спътниците им се бяха струпали разтревожени. Конете усетиха внезапната промяна в настроението на хората. Те започнаха да тъпчат с копита прахоляка и наостриха уши, сякаш чуваха приближаващата се опасност.
— На конете, момчета — нареди Райдър и пое юздите, които Питър Смайт му подаде.
— Ще яздим ли? — попита той. — През деня?
— Да, момче. Или някой от войните на Махареро ще украси колибата си с твоите вътрешности. Да вървим. Имаме само около два километра преднина пред тях и не е ясно докога конете ще издържат в горещината.
Райдър знаеше, че ако снощи не бяха намерили водата, досега хереро щяха да са се спуснали върху тях като глутница диви кучета. Но сега, когато обкрачи широкия конски гръб, само една от неговите манерки беше пълна. Животните се изкатериха почти едновременно от сухото речно корито и петимата мъже бързо почувстваха жестокото слънце да изгаря вратовете им.
През първите километри Райдър поддържаше равномерен тръс, който на всеки три мили им печелеше по една миля преднина пред напредващата импи5 на хереро. Слънцето пържеше земята и изсушаваше потта им в мига, щом се покажеше от порите им. Под защитата на голямата си шапка с увиснала периферия Райдър трябваше да язди с очи, свити до цепки, за да ги предпазва от заслепяващата светлина, която дюните отразяваха.