Пролог
_Декември 1969 година_
В къщата се носеше ароматът на коледни курабийки. Миризмата на масло, захар и джинджифил изпълваше топлата кухня. От радиото звучаха коледни песни. Каролайн и Клий предчувстваха, че ще се случи нещо прекрасно. Двете сестрички — на пет и три годинки — помагаха на майка си през тази снежна нощ. Когато извадените от фурната курабийки изстинеха, момиченцата ги украсяваха с бяла глазура и червени и зелени захарни пръчици.
Всеки път, когато погледите им се спираха върху Христос в яслата, децата си мислеха за своето семейство. Скоро майка им щеше да ги дари с братче или сестриче и двете момиченца вече обичаха това мъничко човече, което щеше да се появи в живота им. Люлката за бебето беше готова — точно копие на тази от коледната украса. Ако се родеше момче, щеше да се казва Майкъл, ако се окажеше момиче — Скай. Момиченцата тайно се надяваха бебето да е сестричка.
На входната врата се позвъни.
Огъста Ренуик, майката на момиченцата, изтри ръце в тъмнозелената си престилка. Брашнените отпечатъци по закръгления й корем се сториха невероятно смешни на Каролайн и Клий и те се запревиваха от смях, после нетърпеливо се втурнаха към вратата. В нощ като тази можеше да се случи какво ли не: например Дядо Коледа да подрани с подаръците или пък някое семейство, закъсало по пътя, да има нужда от подслон. Баща им беше далеч — работеше чак в Нюпорт — но може би беше решил да се прибере по-рано и да ги изненада.
Мъжът на прага държеше пистолет в треперещата си ръка.
Той нахлу в къщата и затвори вратата, сякаш беше дългоочакван гост, а не разбойник. Каролайн и Клий се притиснаха уплашено към майка си. Тя заговори и гласът й прозвуча спокойно, но някак странно писклив, когато помоли мъжа да не докосва децата й, да ги остави да се оттеглят, да не им причинява зло.
Мъжът се разплака.
— Насочи пистолета към Каролайн, после към Клий и накрал към Огъста. Черното дуло играеше пред очите им, сякаш отказваше да се подчини на чието и да било желание. Отново се задържа върху Каролайн. Тя се втренчи в това малко жестоко око и изведнъж осъзна, че точно от там ще излети куршумът. Но по-ужасен от пистолета беше плачът на мъжа. До този момент момиченцето не беше допускало, че възрастните също могат да плачат. Никога не беше виждало майка си или баща си разплакани. Уплашена, тя още по-силно се притисна към майка си. Очите на мъжа не се откъсваха от снимката, закачена на отсрещната стена. На нея се виждаше тяхната къща — «Хълмът на светулките» — мястото, където се развиваше и проявяваше големият талант на бащата на двете деца.
— Той ми я отне — простена мъжът. — Отне ми я. Открадна любовта й, открадна ми всичко, което някога съм искал. Сега е мой ред да взема онова, което му принадлежи.
— Моля ви, обяснете ми! За кого говорите? Мисля, че е станала някаква грешка — твърдо изрече Огъста.
— Става дума за вашия съпруг, госпожо Ренуик — отвърна непознатият. — И не съм се объркал. В момента той е с жена ми. Не ми ли вярвате? Отне ми онова, което обичам, затова аз ще отнема това, което обича той.
— И според вас какво обича той? — попита Огъста. Каролайн усети как ръката на майка и потреперва.
— Обича дъщерите си.
Жената като обезумяла се втренчи в него. Каролайн чу последвалия ужасен писък и не можа да повярва, че е излязъл от гърлото на майка й. Зарови глава в престилката и лицето й почти докосна това на Клий. Сестричката й изглеждаше притеснена и уплашена. Долната й устна беше издадена напред и леко потрепваше — както някога, когато Клий беше бебе и смучеше палеца си. Каролайн леко побутна ръката й и пръстът бързо се озова в устата на сестричката й.
— Не ги закачайте. — Огъста умолително погледна непознатия мъж. — Децата не са виновни за нищо. Моля ви, не ги наранявайте. Знам, че не искате да го направите. Сигурна съм, че сте добър човек. Щом плачете — значи сте чувствителен, а те са само две невинни момиченца…
— Ние имаме син — каза мъжът, измъкна портфейла си, отвори го и извади една снимка. Пръстите му трепереха. От гърдите му се откъсна ридание: — Моето момченце! О, господи!
Каролайн огледа усмихнатото лице на момченцето. Беше на нейната възраст, с руса коса и сини очи. Приличаше на баща си.
— Той е нейната радост и гордост. Бяхме толкова щастливи заедно. Толкова щастливи… В деня, в който той се роди… — Мъжът отпусна глава на гърдите си и зарида.
— Как се казва вашето момченце, господин… — внезапно попита Каролайн.
— Джо. Джо Конър. Така се казва. Ела тук. — Мъжът я хвана за ръката и рязко я откъсна от полите на майка й. Хвана я здраво и тя чу някакво изщракване.
— Не! — простена Огъста. — Моля ви, господин Конър, не я наранявайте!