Рей Бредбъри
Брегът по залез-слънце
Том се заслуша, нагазил до коляно във водата, с плавей в ръка.
Бе късен следобед. Къщата, намираща се нагоре към Крайбрежната магистрала, тънеше в мълчание. Вече не тропаха шкафове, не щракаха заключалки, не се чупеха по невнимание вази, не се затръшваха за последно врати.
Чико стоеше на бледия пясък и промиваше ситото си, събираше изгубени монети.
— Остави я — рече той на Том, без да се обръща към него.
Така бе всяка година. За около седмица или месец от прозорците на дома им се лееше музика, покрай парапета на верандата се появяваха нови саксии с мушкато, вратите и стълбите се покриваха със свежа боя. Дрехите на жицата за простиране се сменяха от арлекинови панталони до тесни модни облекла и прекрасни мексикански рокли, сякаш бели вълни се разбиваха зад къщата. Вътре картините се сменяха — имитациите на Матис отстъпваха място на псевдоиталиански Ренесанс. Понякога, като вдигнеше поглед, можеше да види някоя жена да си суши косата като ярък жълт флаг на вятъра. Друг път флагът бе черен или червен. Понякога жената бе висока, понякога ниска на фона на небето. Но никога нямаше две жени наведнъж, винаги само една. А накрая настъпваше ден като този…
Том добави плавея към растящата купчина недалеч от мястото, където Чико пресяваше милионите следи, оставени от отдавна заминали си летовници.
— Чико. Какво изобщо правим тук?
— Живеем си царски, момче!
— Нещо не се чувствам като цар, Чико.
— Ами поработи по въпроса, момче!
Том видя как ще изглежда къщата след месец — саксиите пълни с прах, стени със следи от свалени картини, пясък вместо килими по пода. Стаите ще отекват като раковини на вятъра. И нощ след нощ в стаите си той и Чико ще слушат как вълните се разбиват на безкрайния плаж, без да оставят нито следа.
Кимна едва-едва. Веднъж годишно си довеждаше хубаво момиче, убеден, че най-сетне е намерил истинската и че след нула време ще се оженят. Но жените му винаги се измъкваха тихо преди зазоряване — усещаха, че са ги взели за някоя друга и че не могат да изиграят ролята си. Приятелките на Чико пък си отиваха като прахосмукачки — с ужасен грохот, рев и викове, като претърсваха всичко до последния парцал, изчегъртваха перлите от всяка мида и отмъкваха всичко като онези декоративни кученца, които Чико галеше и дразнеше от време на време, като ги караше да си показват зъбите.
— Дотук четири жени от началото на годината.
— Добре, господин съдия — ухили се Чико. — А сега ми покажи къде е съблекалнята.
— Чико… — За момент Том прехапа устна, после продължи: — Мислех си. Защо не се разделим?
Чико го гледаше мълчаливо.
— Искам да кажа, може би ще имаме повече късмет сами — побърза да добави Том.
— Е, проклет да съм — бавно рече Чико, стиснал ситото в големите си юмруци. — Момче, нима не знаеш как стоят нещата? Ние с теб ще бъдем тук до двехилядната година. Двама ненормални безмозъчни дъртака, греещи кокалите си на слънце. Вече нищо няма да ни се случи, Том. Прекалено късно е. Набий си го в тиквата и млъкни.
Том преглътна и впери поглед в другаря си.
— Мисля да се махна… следващата седмица.
— Млъквай, затваряй си устата и се залавяй за работа!
Чико раздразнено тръсна пясъка, който го бе дарил с четиридесет и три цента в дребни, петачета и десетачета. Загледа се с невиждащи очи в монетите, блеснали в ситото като топчета на флипер.
Том не помръдваше, затаил дъх.
Сякаш и двамата очакваха нещо.
Нещото се случи.
— Хей… хей… хей…
Някъде отдалеч се разнесе вик.
Двамата бавно се обърнаха.
— Хей… хей… хей!…
Някакво момче тичаше по брега на двеста метра от тях, викаше и размахваше ръце. В гласа му имаше нещо, от което Том внезапно го побиха тръпки. Скръсти ръце и зачака.
— Хей!
Момчето стигна до тях и задъхано посочи назад.
— Жена, някаква странна жена при Северната скала!
— Жена! — Думата експлодира от устата на Чико и той се разсмя. — О, не! Не!
— Какво ще рече „странна“? — попита Том.
— Не знам! — извика момчето и се ококори. — Трябва да я видите! Ужасно странна!
— Да нямаш предвид „удавена“?
— Може би! Изплува от водата и сега лежи на брега, трябва да я видите сами… странна… — Гласът на момчето заглъхна. То отново погледна на север. — Има рибешка опашка.
Чико се разсмя.
— Още е рано за напиване, моля-моля.
— Моля ви! — Момчето запристъпва от крак на крак. — Не лъжа! Ох, давайте по-бързо!
Побягна, усети, че не го следват, и се обърна слисано.
Том усети как устните му сякаш сами се размърдаха.
— Нямаше да тича толкова далеч само заради някаква шега, не мислиш ли, Чико?