— Не знам какво е. Трябва да е някакъв сувенир. Той извади патрончето от кутийката, заобръща го, сложи го обратно, сякаш го опари и рече:
— Бриджет, това не е рекламен сувенир, а шибан куршум.
Още по-късно. О, Велики Боже. Не беше време да обсъждаме Тайланд, Ребека, любов и каквото и да било.
Марк грабна една салфетка, вдигна капачето на кутийката и го сложи на мястото му.
— Ако владееш се, когато всички треперят… — прошепнах аз на себе си.
— Какво?
— Нищо.
— Стой тук. Не го пипай. Това е зареден куршум — нареди Марк. Измъкна се на улицата и се заогпежда наляво-надясно като телевизионен детектив. Интересно как в истинските полицейски драми всичко толкова прилича на телевизията, също както живописните сцени по време на ваканция приличат на пощенски картички или…
Върна се.
— Бриджет? Плати ли си сметката? Какво правиш? Тръгвай.
— Къде?
— В участъка.
В колата започнах да дърдоря, да му благодаря за всичко, което беше направил, и да му обяснявам колко ми е помогнало стихотворението му в затвора.
— Стихотворение ли? Какво стихотворение? — рече той и зави по Кенсингтън Гардън Роуд.
— Стихотворението „Ако“, нали се сещаш: „Ако на своето сърце едничко се довериш“… о. Боже, наистина страшно съжалявам, че беше принуден да биеш път чак до Дубай, толкова съм ти благодарна, аз…
Спря на светофара и се обърна към мен.
— Всичко е наред — нежно каза той. — А сега спри тези картечни откоси. Изживяла си огромен шок. Трябва да се успокоиш.
Хмф. Идеята беше да забележи колко съм спокойна и уравновесена, а не да ми казва да се успокоя. Опитах да се успокоя, но беше много трудно, защото единственото нещо, за което можех да мисля, беше: някой иска да ме убие.
Когато стигнахме до участъка, приликата с телевизионна драма намаля, защото вътре всичко беше разхвърляно и мръсно и никой не прояви и най-малък интерес към нас. Полицаят на гишето се опита да ни накара да чакаме в чакалнята, но Марк настоя да ни отведат горе. Най-сетне се озовахме в голям неприветлив кабинет, съвсем празен откъм други хора.
Марк ме накара да му разправя всичко, станало в Тайланд, питаше ме дали Джед не е споменавал някой свой познат в Англия, дали колетчето е пристигнало с обикновена поща, дали не съм забелязала някой непознат да се мотае наоколо, откак съм се върнала.
Почувствах се доста глупаво, като му разказах колко доверчиви сме били спрямо Джед, убедена, че ще ми натрие носа, но той беше наистина мил.
— Най-лошото, в което двете с Шарън можете да бъдете обвинени, е главозамайващата тъпота — заяви той. — Чух, че в затвора си се държала прекрасно.
Макар че беше мил, не беше… е, всичко беше на съвсем делова нога, не като че ли искаше отново да се съберем или да си поговорим за някакви чувства.
— Не смяташ ли, че ще е най-добре да се обадиш в службата си? — попита, като си погледна часовника.
Ръката ми се стрелна към устата. Опитах се да си внуша, че е все едно дали още имам работа, или не, ако съм мъртва, но беше десет и двайсет!
— Не гледай като че ли по грешка си изяла дете — засмя се Марк. — Веднъж да имаш основателна причина за патологичните си закъснения.
Вдигнах слушалката и набрах прекия телефон на Ричард Финч. Обади се веднага.
— Ооох, май е Бриджет, а? Малката госпожичка Целомъдрие? От два дена е тук и вече изчезва от работа. Къде си все пак? Пазаруваме, нали?
Ако владееш се, когато всички треперят, помислих си аз. Ако можеш…
— Играем си със свещ, а? Свещите вън, момичета! — И издаде силен пльокащ звук.
Загледах се ужасена в телефона. Не можех да разбера дали Ричард Финч винаги е бил такъв, а аз съм била друга, или е навлязъл в някаква ужасна, причинена от наркотиците спирала надолу.
— Дай ми го — обади се Марк.
— Не! — извиках аз, издърпах слушалката и изсъсках. — Аз съм самостоятелен човек.
— Разбира се, мила, само дето не си наред с главата — промърмори Марк.
Мила! Нарече ме мила!
— Бриджет! Пак задрямахме, а? Къде си? — закикоти се той.
— В полицейския участък.
— А, значи сме се върнали към роки коки? Браво. Имаш ли малко и за мен? — закиска се той.
— Получих заплаха за убийство.
— Охо! Това е чудесно. Всеки момент ще получиш една и от мен. Хахахаха. Полицейски участък, а? Така те искам. Добри, стабилни, неупотребяващи наркотици хора в екипа ми.
Това преля чашата. Писна ми. Поех дълбоко дъх.
— Ричард — величествено започнах аз. — Опасявам се, че това е все едно хърбел да се присмее на щърбел. Само дето аз не съм щърбел, защото не взимам наркотици. За разлика от теб. Както и да е, няма да се върна на работа. Чао. — И затворих телефона. Хах! Хахахаха! Помислих за малко, преди да се сетя за банковата си сметка. И за вълшебните гъби. Само дето не бяха истински наркотици, а естествени гъби.