6 ч. вечерта. Аз, Джуд и Шарън прекарахме целия ден пред телевизора да гледаме погребението на принцеса Даяна. И трите стигнахме до извода, че е като погребение на близък човек, само дето е в по-величествен мащаб, тъй че след това се почувствахме като минали през месомелачка, но и някак облекчени. Толкова се радвам, че успяха да направят всичко както трябва. Мина без грешка. Красиво и наистина хубаво, сякаш властта най-сетне схвана посланието и страната ни отново може да прави нещата както трябва.
Всичко това прилича на Шекспирова трагедия или древна легенда, особено по отношение препирните между двата знатни рода Спенсър и Уиндзор. Определено изпитах срам, че съм работила в тъпа дневна телевизия, която често посвещаваше цели следобеди на прическата на Даяна. Ще променя живота си. Щом властта може, значи мога и аз.
Все пак се чувствам самотна. Джуд и Шарън излязоха по улиците, защото казаха, че ги е хванала клаустрофобията. Опитахме се да позвъним в участъка, тъй като не бива да излизам без полицай до мен, и най-сетне след четирийсет и пет минути хванахме някаква жена по телефона, която отсече, че всички са заети. Казах на Джуд и Шарън, че определено нямам нищо против да излязат без мен, стига да донесат пица. А. Телефонът.
— О, здравей, мило. Обажда се мамчето.
Мамчето! Всеки момент ще се изакам в ръката и.
— Къде си, мамо? — запитах аз.
— О, вече съм освободена, мило. За секунда си помислих, че ми казва, че е лесбийка и ще се събере с чичо Джефри в обратен безсексуален брак по сметка.
— Върнахме се у дома. Всичко е наред и татко ще се оправи. Не знам! През цялото онова време да се налива в бараката, а аз да мисля, че се занимава с доматите. Знаеш ли, Гордън Гомърсол е имал абсолютно същия проблем, а Джой е нямала представа. Това е болест, така го наричат сега. Какво ще кажеш за погребението?
— Много беше хубаво — отвърнах аз. — И какво ще стане сега?
— Ами… — започна тя, последва шумотевица и на телефона се обади татко.
— Всичко е наред, детето ми. Трябва да стоя настрана от бутилката — рече той. — А там се опитаха да изгонят Пам още първия ден.
— Защо? — попитах аз и пред очите ми припламна представата как мама прелъстява поредица от осемнайсетгодишни наркомани. Той се изкиска.
— Твърдяха, че е прекалено нормална. Ето, давам ти я.
— Честно ти казвам, мило. Беше пълна глупост и тъпотия да карат онези знаменитости да плащат купища-пари, за да им казват неща, които и без това всички знаят!
— Какви неща?
— Ох, почакай. Само да обърна пилето. Отдалечих слушалката от ухото си за миг.
— Уф. Така.
— Та какви неща ви казваха?
— Ами, сутрин трябваше да сядаме в кръг и да говорим всякакви щуротии.
— Например?
— Ами, знаеш. Казвам се Пам и съм еди-каква-си! Каква, зачудих се аз… каква по-точно? Самоуверен кошмар? Смахната на тема каша без бучици? Мъчителка на родни дъщери?
— С какви номера ни излизаха само! „Днес ще бъда уверена в себе си, няма да се тревожа какво мислят за мен хората.“ И така нататък, и така нататък. Честно ти казвам. Ако някой не е уверен в себе си, няма да стигне доникъде, нали? — заля се от смях тя. — Да не си уверен в себе си? Защо някой би се тревожил какво мислят хората за него?
Огледах се тревожно.
— А какъв беше твоят обет?
— О, не ми разрешаваха да казвам нищо. Е, поне в началото, мило.
Чух баща ми да се смее. Все пак звучеше в добра форма.
— Кажи й, Пам.
— Уф. Ами, трябваше да казвам: „Няма да позволя прекалената самоувереност да ме заслепява относно реалността“ и „Днес ще призная грешките, наред с постиженията си.“ Беше направо абсурд, мило. Както и да е, трябва да бягам, на вратата се звъни. Ще се видим в понеделник.
— Какво?
— Не казвай „какво“, казвай „моля“, мило. Уредила съм ти в четири часа да ти оправят цветовете в „Дебънъм“. Казах ти. В четири часа.
— Ама… — Не, не е възможно. Кога ми е казала? През януари?
— Трябва да свършвам, мило. Семейство Ендърби са пред вратата.
7 септември, неделя
55 кг, кв. метри подово пространство, непокрити от сутиени, обувки, храна, бутилки и червила 0.
10 ч. сутринта. Ура! Още един ден, в който съм жива. Все пак прекарах отвратителна нощ. След разговора с мама се почувствах напълно изтощена, затова проверих дали вратите са заключени, пропълзях под бъркотията от панталони, камизоли и боклуци от леопардова кожа на Шарън и заспах. Не съм ги чула, като са се върнали, и се събудих посред нощ само за да видя, че вече спят. Тук наистина започва да вони. Освен това лошото е, че като се събудя през нощта, трябва тихичко да се взирам в тавана, за да не ги събудя, като преобърна нещо. Ох. Телефонът. Бързо да се обадя, за да не ги събуди.