— Ама…
— Казваше се Саманта. Задникът й удряше тротоара. Ами Джийн Досън, която беше омъжена за Бил… познаваш Доусънови, месарите, нали? След като Бил умря, тя се омъжи за момче наполовина на годините й, което я обожаваше, направо я обожаваше, а и Бил не остави много пари, ще знаеш, защото в месото няма голяма печалба.
— Но ако си феминистка, не би трябвало да се нуждаеш от…
— Ето това е глупостта на феминизма, мило. Всеки с грам здрав разум знае, че ние сме по-висшата раса и единственият негър сред цепениците е…
— Мамо!
— …когато решим, че не можем да стоим само вкъщи, когато те се пенсионират и не помагат в домакинството. Виж това, Мери.
— Предпочитам кораловото — нафукано заяви Мери.
— Точно така — извиках аз през голям син квадрат. — Не ти се ходи на работа, а после трябва да пазаруваш, защото те не искат.
— Не знам! Всички, изглежда, страдате от някаква глупава идея да вкарате в къщата си Индиана Джоунс, за да го накарате да пълни миялната машина. Трябва да ги дресираш. Когато в началото се омъжих, татко ходеше всяка вечер в бриджклуба! Всяка Божа вечер! И пушеше.
По дяволите. Клетият татко, помислих аз, докато Мери слагаше бледорозова марля на лицето ми, а мама тикна отгоре лилава.
— Мъжете не обичат да ги командват — заявих аз. — Искат да им бягаш, за да могат да те преследват и… Мама дълбоко въздъхна.
— Защо ли те водихме с татко седмица подир седмица в неделното училище, ако не знаеш как да мислиш за нещата. Трябва просто да се придържаш към това, което смяташ за правилно, да се върнеш при Марк и…
— Няма да стане, Пам. Тя е зима.
— Тя е пролет или аз съм компот от круши. Казвам ти. Върни се в къщата на Марк…
— Но там е тъй ужасно. И двамата сме толкова вежливи и официални, а аз приличам на парцал…
— Е, нали сега се грижим това, мило, оправяме ти цветовете. Но всъщност няма значение как изглеждаш, нали, Мери? Трябва само да си истинска.
— Точно така — засия Мери, която беше с размери на коледна елха.
— Истинска ли? — учудих се аз.
— Е, знаеш, мило, като Плюшеното зайче. Помниш ли го? Беше любимата ти книжка, Уна все ти я четеше, когато татко и аз имахме онази неприятност със септичната яма. Ето, виж това.
— Знаеш ли, Пам, май си права — рече Мери и се отдръпна в почуда. — Тя е пролет.
— Нали ти казах.
— Да, Пам, наистина, а аз я смятах за зима! Човек се учи докато е жив.
9 септември, вторник
2 ч. през нощта. В леглото, сама, все още у Марк Дарен.
Струва ми се, че напоследък прекарвам целия си живот в чисто бели стаи. На връщане от „Дебънъм“ загубих полицая. Беше нелепо. Както казах на въпросния полицай, от дете са ме учили, когато се загубя, да потърся полицай, но той някак си не отчете хумора на положението. Когато най-сетне се прибрах, пропаднах в поредната сънна яма и се събудих в полунощ, за да открия, че къщата е тъмна и вратата на стаята на Марк е затворена.
Може да сляза долу, да си направя чаша чай и да погледам телевизия в кухнята. Ами ако Марк не се е върнал, отишъл е на среща с жена и я доведе вкъщи, а аз, подобно на лудата леля или госпожа Рочестър [Става дума за лудата съпруга на господин Рочестър от романа „Джейн Еър“. — Б. пр.], пия чай в кухнята?
Все си мисля какво ми каза мама за това да бъда истинска и за книжката за Плюшеното зайче (макар че ако трябва да съм честна, мисля, че в тази къща имах достатъчно неприятни изживявания със зайчета). Любимата ми книжка, твърдеше тя, за която не си спомням нищо и в която се говорело как малките деца винаги имат една играчка, която обичат повече от другите, и дори когато се проскубе, изцапа и изпокъса, малкото дете все още я смята за най-красивото нещо на света и не може да понесе раздялата с нея.
— Така става, когато хората наистина се обичат — прошепна ми мама в асансьора на „Дебънъм“, сякаш признаваше някаква гнусна и срамна тайна. — Работата е там, мило, че това не се случва на хора, които имат остри ръбове, на тези, които се чупят като паднат, или на онези, които са изработени от евтина синтетична материя, която не е трайна. Трябва да си смела и да дадеш на другия да разбере коя си и какво чувстваш. — Асансьорът вече спираше на „Аксесоари за баня“. — Е, беше забавно, нали? — пропя тя с рязка промяна в тона, когато три дами с ярки блейзери се натъпкаха при нас заедно с деветдесетте и двата си плика. — Разбираш ли, просто знаех, че си пролет.
Лесно й е да говори. Ако кажех на мъж какво чувствам наистина, той би побягнал с писъци. Защото просто като най-елементарен пример в момента се чувствам по следния начин:
1) Самотна, уплашена, уморена, тъжна, объркана и крайно сексуално фрустрирана.