— Ричард Уилфред Албърт Пол… — редеше викарият с решителен глас. Нямах представа, че Гадника Ричард има толкова много гадни имена. Къде са зяпали родителите му?
— Ще я обичаш ли, почиташ ли…
Ммм. Обичам сватбената церемония. Мн. стопля сърцето.
— …Утешаваш и пазиш…
Туп. Една футболна топка заподскача на пътеката и се спря в шлейфа на Джуд.
— … В добри и лоши дни…
Две дребни хлапета, обути, според мен, в подковани обувки за степ, се отскубнаха от родителите си и хукнаха подир топката.
— …Докато смъртта ви раздели?
Последва сподавен шум, после момчетата започнаха съвещание с все по-гръмък шепот, а бебето пак се разрева.
Сред шумотевицата едва успях да чуя Гадника Ричард да казва „Да“, макар че може и да беше казал „Не“, само дето Джуд сияйно му се усмихваше.
— Джудит Каролайн Джонкуил…
Как така само аз имам само две имена? Нима всички други хора разполагат с дълги списъци с кретеноидни измишльотини след първото си име?
— Ще вземеш ли Ричард Уилфред Албърт Пол… С ъгълчето на окото си долових, че молитвеникът на Шарън започва да се изплъзва от ръцете й.
— …Халат…
Молитвеникът вече определено се люлееше. Огледах се разтревожена точно навреме, за да видя Саймън в пълно суперофициално облекло да се втурва напред. Краката на Шарън започнаха да поддават, като че правеше нисък, бавен реверанс и тя се свлече право в ръцете на Саймън.
— Ще го обичаш ли, почиташ ли…
Саймън вече чевръсто влачеше Шарън към ризницата, краката й се влачеха изпод люляковата снежна топка като крака на мъртвец.
— Уважаваш и се подчиняваш…
Да се подчинява на Гадника Ричард? За миг се замислих дали да не последвам Шарън в ризницата да проверя как е, но какво щеше да си помисли Джуд, когато се обърнеше в своя най-тежък час на нужда и аз се бях измъкнала?
— …Докато смъртта ви раздели?
Откъм ризницата долетя поредица бумкания — Саймън се боричкаше с безжизненото тяло на Шарън.
— Да.
Вратата на ризницата се затвори с трясък зад гърба му.
— Обявявам ви…
Двете хлапета се измъкнаха от седналите и пак се понесоха по пътеката. Бебето се дереше.
Викарият млъкна и се изкашля. Обърнах се да видя, че момчетата бяха започнали да ритат топката в скамейките. Улових погледа на Марк. Внезапно той остави молитвеника, излезе от мястото си, хвана по едно момче под всяка мишница и ги изнесе от църквата.
— Обявявам ви за съпруг и съпруга. Цялата църква избухна в ръкопляскания, а Джуд и Ричард щастливо сияеха.
Когато излязохме след подписването в регистъра, атмосферата сред подпетгодишните бе определено празнична. Пред олтара бушуваше детски купон, а ние тръгнахме обратно по пътеката след бясната Магда, понесла пищящата Констанс вън от църквата и повтаряща като навита: „Мама ще пляска, ще пляска, ще пляска.“
Когато излязохме под ледения дъжд и силния вятър, чух майката на футболистчетата да казва надуто на развеселения Марк: „Нима не е чудесно да оставяме децата да бъдат самите себе си на една сватба? Нима сватбите не са за това?“
— Не бих могъл да знам — весело отвърна Марк. — Не успях да чуя нищо.
Върнахме се в хотел „Кларидж“ и открихме, че родителите на Джуд са развързали кесиите и балната зала е украсена с бронзирани двулистни и двуплодни серпентини, медно оцветени пирамиди от плодове и херувимчета с размера на магарета.
Единственото, което се чуваше наоколо, бе:
— Двеста и петдесет хилядарки.
— Хайде де. Трябва да им е излязло най-малко 300 000 лири.
— Шегуваш ли се? В „Кларидж“? Половин милион. Зърнах Ребека, която нервно оглеждаше залата със залепена усмивка като играчка с глава на пръчка. Джайлс нервно вървеше подир нея, обгърнал с ръка кръста й.
Бащата на Джуд, сър Ралф Ръсъл, гръмогласен тип, внушаващ „не се тревожете хора, аз съм фантастично богат и преуспял бизнесмен“, друсаше ръката на Шарън на опашката.
— А, Сара — ревеше той. — По-добре ли си?
— Шарън — лъчезарно го поправи Джуд.
— О, да, благодаря — отвърна Шарън, а ръката й деликатно се вдигна към гърлото. — Беше от жегата.
Едва не избухнах в смях, защото беше толкова студено, че всички носеха вълнено бельо.
— Сигурна ли си, че не беше от продължителното ти общуване с шардонето, Шарън? — обади се Марк, при което тя му се закани с пръст и се засмя.
Майката на Джуд се усмихваше ледено. Беше слаба като върлина, облечена в инкрустиран кошмар от „Ескада“ с необясними перки, щръкнали около ханша, очевидно за да внушат идеята, че има такъв. (О, щастлива измама, че се нуждаем от ханш!)