Нахлу в бара, отмятайки дългата си коса от лицето така, че веднага да падне пак като мека блестяща завеса.
— Добре, трябва да свършвам. Целувки! Чааоо! — говореше тя в телефона. — Здрасти, здрасти — обърна се към нас, целуна ни, седна и махна на сервитьора да й донесе чаша. — Какво ново? Бридж, как вървят нещата с Марк? Сигурно си на седмото небе, че най-сетне си имаш гадже.
„Най-сетне.“ Бррр. Първата медуза за вечерта.
— Не си ли на седмото небе? — гукаше тя. — Ще те води ли в петък на вечерята на Адвокатското дружество?
Марк не беше споменавал нищо за никакви вечери на адвокатски дружества.
— О, извинявай, май сгафих — продължи Ребека. — Сигурна съм, че просто е забравил. А може и да смята, че няма да е честно спрямо теб. Но аз смятам, че ще се справиш. Вероятно всички ще решат, че си много сладка. Както по-късно отбеляза Шарън, това не беше медуза, беше си чиста акула. Рибарите я бяха наобиколили с лодките си и се мъчеха да я извлекат на пясъка.
Ребека се измете по някакви други дела, а ние трите се замъкнахме в апартамента на Джуд.
— „Мъжът, който не може да се обвързва, няма да ви допусне във владенията си“ — четеше на глас Джуд, докато Шарън въртеше напред-назад видеокасетата на „Гордост и предразсъдъци“ и се мъчеше да намери мястото, където Колин Фърт се хвърля в езерото. — „Той обича да посещава вашата кула като рицар вестоносец, без никаква отговорност. А после се връща в своя замък. Там може спокойно да се обажда и да бъде търсен по телефона, без вие да знаете с кого и за какво разговаря. Може да пази дома и себе си само за себе си.“ — Самата истина — промърмори Шарън. — Така, елате, сега ще се хвърли. Млъкнахме и се загледахме как Колин Фърт излиза от езерото, вир-вода мокър, в прозрачна бяла риза. Ммм. Мммм. — Да, ама — защитих се аз — Марк не е Мъж, който не може да се обвързва. Вече е бил женен.
— Е, тогава може да значи, че си Момиче-еднодневка — хлъцна Джуд.
— Копеле! — проточи Шарън. — Гадни копелета. Ох, я погледнете!
Най-сетне се завлякох вкъщи, хвърлих се очаквателно към телефонния секретар, после изумена спрях. Червената лампичка не святкаше. Марк не беше се обаждал. Божичко, вече е шест сутринта, трябва да поспя още малко.
8,30 ч. сутринта. Защо не се е обадил? Защо? Хъмф. Аз съм уверена, интелигентна, отговорна и стабилна жена. Чувството ми за идентичност зависи от самата мен… Я почакай. Може пък телефонът да е повреден.
8,32 ч. сутринта. Сигналът звучи нормално, но ще звънна по мобифона да проверя. Ако не работи, може да значи, че всичко е наред.
8,35 ч. сутринта. Хъмф. Телефонът работи. И снощи той определено заяви, че ще се обади… О, Боже, телефонът!
— О, здравей, миличка. Не те събудих, нали? Баща ми. Моментално се почувствах гузна, задето бях такава ужасна, себична дъщеря, по-заинтересувана от собствената си четириседмична връзка, отколкото от заплахата за тридесетилетния брак на родителите си, възникнала от страна на по-високи от метър и петдесет неблизначни кенийски жигола.
— Какво се е случило?
— Всичко е наред. — Татко се засмя. — Повдигнах пред нея въпроса за телефонния й разговор и… олеле… ето я, идва.
— Е, нямам думи, миличка! — намеси се мама, грабнала слушалката. — Не знам откъде баща ти изкопава тия глупости. Разговарях за размера и разположението на леглата!
Усмихнах се. Явно двамата с татко имаме мозъци като клоаки.
— Както и да е — продължи тя, — работата се урежда. Тръгваме на осми февруари! Кения! Представи си само! Единственият негър насред снежните преспи…
— Мамо! — избухнах аз.
— Какво, мила?
— Не можеш да се изразяваш така. Това е расизъм. Ако подобни изрази се използват свободно в речника, пораждат грозно отношение и…
— Бррр! Понякога от гората не виждаш дърветата. Ооо, казах ли ти? Джули Ендърби пак е бременна.
— Слушай, наистина трябва да свършваме, много…
Какво им става на майките по телефона, та в момента, когато кажеш, че трябва да свършвате, те измислят деветнайсет напълно несъществени неща, които трябва да споделят на мига?
— Да. Това ще е третото й — обвинително продължи тя. — А, другото е, че ние с Уна решихме да преорем Интернет.
— Мисля, че Интернет не се преорава, но трябва да…
— Оране, копане, все тая! Мърл и Пърсивал са много запалени. Нали знаеш, той е бил шеф на отделението за изгаряния на лазарета в Нортхамптън. Както и да е, другото важно е: ще идвате ли с Марк за Великден?
— Мамо, вече трябва да свършвам, закъснявам за работа! — отчаяно я прекъснах аз.
Най-после, след още десет минути празни приказки, успях да се отърва от нея и отмаляла да се отпусна на възглавницата. Все пак се почувствах доста унила, че майка ми има Интернет, а аз нямам. Навремето се бях запалила, но някаква фирма, наречена ГБХ, по грешка ми изпрати 677 идентични съобщения и оттогава не виждам смисъл в това.