— Но в известен смисъл — говореше тя, яростно вторачена в менюто — човек може да поспори дали целият Европейски протокол е чак толкова несъстоятелен.
Бях си много добре, просто си седях мълчаливо, хапвах си и си пийвах, докато Марк внезапно не се обади:
— Мисля, че си напълно права, Луиз. Ако се наканя пак да гласувам за торите, ще трябва да ме убедят, че възгледите ми са: а) взети под внимание и б) приложени на практика.
Зяпнах го ужасена. Почувствах се като приятеля ми Саймън навремето — играел си с едни дечица на някакво гости, когато се появил дядо им, който се оказал Робърт Максуел. Едва тогава Саймън се вгледал в невръстните същества и забелязал, че всички са мини Робърт-Максуеловци с рошави веждички и масивни брадички.
Разбирам, че при започване на връзка с нов мъж между вас ще има различия, които трябва да бъдат уталожени или изгладени като остри ръбове, но никога, дори и след милион години, не бих предположила, че мога да легна с мъж, който гласува за консерваторите. Изведнъж осъзнах, че изобщо не познавам Марк Дарси и бе напълно възможно през всички седмици, когато излизахме, той тайно да е колекционирал ограничените издания на миниатюрни керамични животинки с нощни шапчици от последните страници на неделните притурки или да се е измъквал скришом на мачове по ръгби с автобус и да се е плезел на останалите шофьори през задното стъкло.
Разговорът ставаше все по-снобски и по-снобски, все по-нафукан и по-нафукан.
— Откъде знаеш, че е между 4,5 и 7? — лаеше Луиз към мъж, който приличаше на принц Андрю в раирана риза.
— Учил съм икономика в Кеймбридж.
— Кой ти е преподавал? — троснато запита друго момиче, сякаш тъкмо това щеше да реши спора.
— Добре ли си? — прошепна ми Марк с ъгълчето на устата си.
— Да — смънках аз с наведена глава.
— Но ти… трепериш. Казвай. Какво има?
Наложи се да му кажа.
— Ами да, гласувам за торите. Какво лошо има в това? — рече той и ме загледа невярващо.
— Шшшт — изсъсках аз и притеснено огледах масата.
— Какъв е проблемът?
— Ами просто — започнах аз и ми се прищя Шарън да е с мен, — ако аз гласувах за торите, щях да съм социален парий. Все едно да ида в кафене „Руж“ на кон, придружена от глутница копои, или да давам вечери на лъскави маси със спомагателни чинийки.
— Вместо да гласуваш като мен ли? — засмя се той.
— Ами да — смотолевих аз.
— Тогава за кого гласуваш?
— За лейбъристите, естествено — изсъсках аз. — Всички гласуват за лейбъристите.
— Е, мисля, че е доказано извън всякакво съмнение, че това не е така, поне досега — отсече Марк. — Но все пак ми е интересно защо.
— Какво?
— Защо гласуваш за лейбъристите?
— Ами… — Млъкнах и се замислих. — Защото, да гласуваш за лейбъристите, значи, че имаш леви убеждения.
— А! — това, изглежда, му се стори крайно забавно. Вече всички ни слушаха.
— И социалистически — добавих аз.
— Социалистически. Разбирам. Като социалистически означава…?
— Работническа солидарност.
— Е, Блеър не се кани да глези профсъюзите, нали? — заяде се той. — Виж само какво казва за четвъртата клауза.
— Да, ама торите са боклук.
— Боклук ли? — жегна се той. — Икономиката днес е в най-доброто си състояние от седем години насам.
— Не, не е — убедено изрекох аз. — Пък и да е, те са я закърпили нарочно, защото наближават избори.
— Какво са закърпили? Икономиката?
— Каква е разликата във възгледите на Блеър за Европа в сравнение с тези на Мейджър? — включи се Луиз.
— Да. И защо не може да излезе насреща на обещанието на торите да увеличават разходите за здравеопазване година по година в реални срокове? — обади се и „принц Андрю“.
И пак започнаха да се фукляват един пред друг. Най-сетне не издържах.
— Въпросът е, че се гласува за принципа, а не за незначителните подробности при този или онзи процент. И е напълно очевидно, че лейбъристите защитават принципите за солидарност, взаимно съчувствие, подкрепа на обратните и самотните майки и Нелсън Мандела, на фона на гръмогласни, високомерни пуяци, които се чукат с всичко и всички вляво, центъра и дясно, отсядат в Париж в хотел „Риц“, а после лъготят по телевизията в предаването „Днес“.
Над масата се възцари гробно мълчание.
— Е, мисля, че по-точно не би могла да го кажеш — разсмя се Марк и ме поглади по коляното. — Тук не можем да спорим с теб.
Всички ни гледаха. И тогава, вместо някой да се вкисне, както би станало в нормалния свят, те се престориха, че нищо не се е случило, и се върнаха към дрънканиците си и магарешкия смях, без да ми обърнат повече нула внимание.