Не можах да преценя колко лош или добър беше този инцидент. Все едно се намирах сред племе от Папуа (Нова Гвинея), бях настъпила по мазола кучето на вожда и не знаех дали мърморенето на разговора означава, че това е без значение, или е обсъждане как да сготвят главата ми на фрикасе.
Някой почука по масата за тостовете, които бяха истински, истински, смазващо, до сълзи отегчителни. Щом свършиха, Марк прошепна.
— Искаш ли да ставаме?
Сбогувахме се и тръгнахме през залата.
— Ъъъ… Бриджет — обади се той, — не искам да те тревожа, но около талията се е появило нещо много странно.
Стрелнах ръката си да проверя. Страховитият корсет някак си се беше навил откъм двата края и се бе превърнал в буца на талията ми, наподобяваща огромна резервна гума.
— Какво е? — кимна към нея Марк, като се усмихваше на хората, докато минавахме между масите.
— Нищо — измънках аз. Щом излязохме от залата, се втурнах към тоалетната. Беше страшно трудно да съблека роклята, да опъна страховития корсет и отново да надяна кошмарния ансамбъл. Отчаяно ми се искаше да бях облякла торбести панталони и пуловер.
Когато се върнах във вестибюла, едва не побягнах обратно. Марк разговаряше с Ребека. Пак. Тя шепнеше нещо в ухото му, а после избухна в отвратителен цвилещ смях.
Отидох при тях и неловко застанах отстрани.
— Ето я и нея! — рече Марк. — Оправи ли се?
— Бриджет! — престори се Ребека, че се радва да ме види. — Чух, че си впечатлила всички с политическите си възгледи!
Щеше ми се да измисля нещо мн. духовито в отговор, но вместо това стоях като пън и гледах изпод смръщени вежди.
— Всъщност беше страхотно — отбеляза Марк. — Накара всички ни да се почувстваме като надути пуяци. Е, трябва да тръгваме, радвам се, че се видяхме.
Ребека прочувствено целуна и двама ни в облак от скъп парфюм и се понесе обратно към ресторанта по начин, очебийно демонстриращ надежда, че Марк я гледа.
Не можах да измисля какво да кажа, докато вървяхме към колата. Те двамата с Ребека очевидно ми се бяха подигравали зад гърба, а после той се опита да замаже нещата. Искаше ми се да мога да се свържа с Джуд и Шарън за съвет.
Марк се държеше като че ли нищо не се е случило. В момента, в който потеглихме, започна да се опитва да плъзне ръка по бедрото ми. Защо колкото по-малко ти се иска да правиш секс, толкова повече го искат мъжете?
— Не е ли по-добре да държиш ръцете си на волана? — проговорих аз, като отчаяно се опитвах да се отдръпна, за да отдалеча ръба на каучуковото бельо от пръстите му.
— Не. Искам да те схрускам — отвърна той и едва не се качи на тротоара.
Успях да се опазя, като се престорих, че ме е страх от катастрофа.
— О! Ребека попита не искаме ли идем някой път на вечеря — заяви той.
Не можах да повярвам на ушите си. Познавам Ребека от четири години и нито веднъж не ме е канила на вечеря.
— Изглеждаше чудесно, нали? Роклята й беше страхотна. Ето на, Споменавит. Споменавит пред самите ми уши. Бяхме стигнали Нотинг Хил. На светофара, без да ме пита, той просто зави към моя апартамент в противоположна на къщата му посока. Пазеше замъка си непокътнат. Вероятно беше пълен с послания от Ребека. Аз бях момиче-еднодневка.
— Къде отиваме? — избухнах аз.
— При теб. Защо? — запита той и разтревожено се огледа.
— Именно. Защо? — яростно се развиках аз. — Излизаме от четири седмици и шест дни. И никога не сме ходили у вас. Нито веднъж. Никога! Защо?
Марк запази гробно мълчание. Даде мигач, зави наляво и пое обратно към Холанд Парк, без да пророни дума.
— Какво има? — най-сетне запитах аз.
Той гледаше право пред себе си и включи мигача.
— Не обичам да ми крещят.
Когато стигнахме в къщата му, беше ужасно. Качихме се мълчаливо по стълбите. Той отвори вратата, взе си пощата и запали осветлението в кухнята.
Кухнята се оказа с височината на двуетажен рейс, оформена изцяло от блестяща неръждаема стомана така, че да не можеш да разбереш кое е хладилникът. Представляваше странно отсъствие на каквито и да било вещи, разхвърляни наоколо, и три кръга студена светлина по средата на пода. Той отиде в другия й край, крачките му глухо отекваха, като че ли бяхме в подземна пещера по време на училищна екскурзия, втренчи се тревожно в стоманените врати и рече:
— Искаш ли чаша вино?
— Да, с удоволствие — вежливо отвърнах аз. Пред стоманения барплот за закуска имаше няколко модерни на вид високи столчета. Покатерих се неумело на едно от тях, чувстваща се като Дез О’Конър, подготвящ се да пее дует с Анита Харис.
— Добре — каза Марк.
Отвори една от стоманените врати, забеляза, че за нея е прикрепена кофата за боклук и бързо я затвори, отвори друга и с учудване се втренчи в миална машина. Забих поглед в пода, досмеша ме.