— Еспресо? Филтър? Кап, полумас или декоф? — сряза я сервитьорката и събра всички чинии от съседната маса, като ме гледаше обвинително, сякаш мама беше моя грешка.
— Кап полумас декоф — прошепнах извинително аз.
— Какво неприветливо момиче, не говори ли английски? — промърмори мама към отдалечаващия се гръб. — Странно се живее тук. Не знаят ли какво се облича сутрин?
Проследих погледа й, отправен към група момичета на съседната маса. Едната чукаше по клавишите на лаптопа си, издокарана във ватенка, фуста и овчи калпак, докато другата се кипреше на обувки с токчета като игли от „Прейда“, къси вълнени чорапки, впити шорти за сърф, дълго до пода палто от кожа на лама и вълнена шапка на бутански овчар с наушници и крещеше в микрофона на телефона за глава със слушалки в ушите: „Той пак ме спипа да пуша трева и ще ми вземе апартамента. А аз му викам: Стига, тате, ебало си мамата“, докато шестгодишната й дъщеря нещастно боцкаше с вилицата си из чинията с пържени картофи. — Това момиче само ли си говори с такъв език? — полюбопитства мама. — В странен свят живееш. Защо не заживееш като нормалните хора? — Това са нормалните хора — яростно отговорих аз и кимнах за илюстрация към улицата навън, където за нещастие минаваше монахиня в кафяво расо, която буташе количка с две бебета.
— Ето, затова си объркана.
— Изобщо не съм объркана.
— Объркана си — отсече тя. — Както и да е. Как вървят нещата с Марк?
— Чудно — замечтано отвърнах аз и тя ме стрелна със суров поглед.
— Не правиш онова с него, нали? Да знаеш, че няма да се ожени за теб.
Брр. Бррр. Едва започнах да излизам с мъжа, когото се мъчеше да ми натрапи в продължение на осемнайсет месеца („Синът на Малкълм и Илейн, миличка, разведен, страшно самотен и богат“), и вече имам чувството, че съм на обучение в сухопътни войски по преодоляване на препятствия, катеря се по стени и мрежи, за да й занеса вкъщи голяма сребърна купа, украсена с лък.
— Нали знаеш какво казват след това — не млъкваше тя. — „О, тя е много достъпна.“ Когато Мърл Робъртшо започна да излиза с Пърсивал, майка й каза: „И не забравяй, че оная му работа е само за пикаене.“ — Мамо… — запротестирах аз. Все пак е малко прекалено тъкмо тя да ми говори така. Преди по-малко от шест месеца вилнееше околовръст с португалски туроператор с мъжка чантичка. — О, казах ли ти — прекъсна ме тя, като бързо-бързо смени темата, — двете с Уна заминаваме за Кения. — Какво! — ревнах аз. — Заминаваме за Кения! Представи си само! В сърцето на черна Африка!
Умът ми се завъртя като миксер в търсене на възможно обяснение. Мама е станала мисионерка? Мама пак е гледала на видео „Извън Африка“? Мама изведнъж си е припомнила „Родена свободна“ и е решила да развъжда лъвове?
— Да, миличко. Искаме да идем на сафари, да се запознаем с племето масаи, а после да отседнем в хотел на плажа!
Миксерът задържа хода си върху поредица потресаващи образи на застаряващи германки, правещи секс на плажа с местни младежи. Погледнах строго мама. — Няма да започнеш пак да се сваляш, нали? Татко едва се оправи от оная история с Хулио.
— Божичко, мила! Не разбирам защо изобщо беше тази олелия! Хулио беше просто приятел, все едно, че си пишехме писма! Всички имаме нужда от приятели, мило. Дори в най-успешните бракове само един човек просто не е достатъчен — трябват приятели от всички възрасти, раси, религии и племена. Човек трябва да обогатява мисленето си с всякакви… — Кога заминавате? — Не знам, това е просто идея. Както и да е, трябва да бягам. Чааооо! По дяволите. Стана 9,15. Ще закъснея за сутрешната оперативка.
11 ч. сутринта. В телевизия „Пробуди се, Британиио“. Извадих късмет и закъснях само две минути за оперативката, освен това успях да скрия палтото си, като го свих на топка и създадох представата, че съм тук от часове и просто съм била задържана някъде в сградата по неотложна работа. Минах съвсем уверено през отблъскващия открит кабинет, осеян с красноречивите останки на долнопробна дневна телевизия — тук надуваема овца с дупка отзад, там увеличена снимка на Клаудия Шифър с главата на Мадлин Олбрайт, последвана от огромен плакат, провъзгласяващ: „ЛЕСБИЙКИ! Вън! Вън! Вън!“ към мястото, където Ричард Финч, пуснал бакенбарди и надянал черни очила „Джарвис Кокър“, грозно натикал могъщите си телеса в ретрокостюм за сафари от седемдесетте години, ревеше към събралите се двайсетина човека от репортерския екип.
— Хайде, Бриджет с увисналите гащи и големите закъснения — закрещя той, като забеляза пристигането ми. — Не ти плащам да свиваш палта на топки и да се стараеш да изглеждаш невинна, плащам ти да идваш навреме и да раждаш идеи. Честно ви казвам. Тази ежедневна липса на уважение вече не се търпи.