— Знам как изглеждаше всичко. Изживях не по-малък шок от теб. Никога в живота си не го бях виждал.
— Че кой беше тогава? — избухнах аз.
— Оказа се, че е синът на икономката ми. Дори не знаех, че има син. Бил шизофреник.
Дочух викове в помещението, откъдето се обаждаше.
— Идвам, идвам. Божичко. Виж, ще трябва да оправя тази каша. Май се опитва да я удуши. Мога ли да ти се обадя по-късно? — Още викове. — Изчакай само… Бриджет, ще ти се обадя утре сутринта.
9 ч. сутринта. Ааах! Ааах! Телефонът. Ура! Не! Орис! Току-що се сетих какво беше станало.
9,30 ч. сутринта. Не беше Марк, а майка ми.
— Знаеш ли, мило, направо съм бясна.
— Мамо — безцеремонно я прекъснах аз. — Имаш ли нещо против да ти се обадя по клетъчния?
Събитията се връщаха в паметта ми на талази. Трябваше да я накарам да освободи телефона за Марк, в случай че се опита да ми се обади.
— На клетъчния ли, миличка? Не ставай глупавичка, ти нямаш такова телефонче, откак беше двегодишна. Помниш ли го? С рибките по него? О! Татко иска да ти каже нещо, но… Както и да е, вече е тук.
Зачаках, хвърляйки френетични погледи към мобифона и часовника.
— Здравей, миличка — немощно заговори татко. — Няма да ходи в Кения.
— Прекрасно, браво — казах аз, доволна, че поне един от нас не е в криза. — Как го постигна?
— Никак. Паспортът й е изтекъл.
— Ха! Страхотно. Не й казвай, че издават нови.
— О, тя знае, знае — обясни ми той. — Работата е там, че ако искаш нов паспорт, ти трябва нова снимка. Тъй че не е от уважение към мен, става въпрос просто за флиртове с митничарите.
Мама грабна слушалката.
— Това е напълно нелепо, миличка. Снимах се и като погледнах снимката, се ужасих — изглеждам направо древна. Уна ми каза да опитам в автомат, но стана още по-лоша. Ще си запазя стария паспорт и точка по въпроса. Всъщност как е Марк?
— Добре е — отвърнах аз с писклив треперещ глас, като едва се сдържах да не добавя: обича да спи с ориенталски юноши и да се пипа със зайци, колко забавно!
— Чудесно! Ние с татко решихме, че ще ни е приятно, ако дойдете двамата с Марк утре на обяд. Не сме ви виждали заедно. Мисля да хвърля една лазаня във фурната с малко фасул.
— Може ли да ти се обадя по-късно? Закъснявам за… йога! — просветна ми изведнъж.
След сравнително кратко петнайсетминутно заключително слово, по време на което разбрах, че британските паспортни служби с цялото си могъщество няма начин да излязат наглава с мама и старата й снимка, най-сетне успях да се отърва от нея и заопипвах за нова цигара, отчаяна и объркана. Икономка? Да, знам, че има икономка, но… Пък и тая работа с Ребека. А и гласува за торите. Май ще хапна малко сирене. Ах! Телефонът.
Беше Шарън.
— О, Шарън — нещастно започнах аз и се заех да изливам историята.
— Спри дотук — отсече тя още преди да бях стигнала до ориенталското момче. — Млъкни. Ще го кажа само веднъж и искам да ме слушаш внимателно.
— Какво? — попитах, докато си мислех, че ако на този свят има човек, който не е способен да каже нещо само веднъж, с изключение на майка ми, това е Шарън.
— Късай веднага.
— Ама…
— Късай. Имаш предупредителните симптоми — гласува за торите. Късай бързо, преди да си хлътнала по-дълбоко.
— Ама почакай, това не е…
— О, за Бога — изръмжа тя. — Показва всички признаци, нали? Идва в къщата ти, получава всичко наготово. Ти се явяваш наконтена заради гадните му консервативни приятелчета, а какво прави той? Флиртува с Ребека. Държи се покровителствено с теб. И гласува за торите. Всичко това е манипулативно, патерналистично…
Погледнах нервно часовника.
— Ъм, Шарън, може ли да ти се обадя по мобифона?
— Какво! За да не би той да ти се обади? Не! — избухна тя.
Точно в този миг мобифонът зазвъня.
— Шарън, трябва да свършваме. Ще ти се обадя по-късно.
Натиснах нетърпеливо бутона на мобифона.
Джуд.
— Ох, ох, имам такъв махмурлук. Май ще повърна — впусна се в дълга и предълга история за купон в бар „Мет“, но трябваше да я прекъсна, тъй като чувствах, че въпросът с ориенталчето е по-неотложен. И се оказах права. Не съм била егоистка.
— Божичко, Бридж — възкликна Джуд, когато свърших. — Ти, малка клетнице. Мисля, че си се държала наистина, наистина добре. Сериозно. Страхотна си.
Изпитах огромен прилив на гордост, последван от озадаченост.
— Какво толкова съм направила? — попитах аз и огледах стаята, двоумяща се дали да се усмихна самодоволно, или да примигна объркано.
— Направила си точно каквото пише в „Жените, които обичат прекалено много“. Не си направила нищо. Просто си се оттеглила. Не можем да решаваме проблемите им вместо тях. Просто се отдръпваме.