— Хгъмф — изръмжа презрително Шарън. — Това са отживелици. Ако Бридж не иска да ходи, а той иде без нея и се захване с Ребека, значи е второразряден шарлатанин и не си струва да се занимаваш с него. Печена в обществото партньорка — пфу! Вече не сме в петдесетте години. От нея не се очаква цял ден да лъска къщата по сутиен с банели, а после да забавлява колегите му като някоя скъпа степфордска съпруга [В романа „Степфордските съпруги“ от Айра Левин съпрузите убиват жените си и ги заменят с техни съвършени копия-роботи, които им се подчиняват във всичко. — Б. пр.]. Кажи му, че Ребека му е хвърлила око и затова не искаш да отидеш.
— Но това ще го поласкае — възрази Джуд. — За един мъж няма нищо по-привлекателно от влюбена в него жена.
— Къде го пише? — запита Шарън. За нещастие, когато отново решихме да гледаме, мачът беше свършил.
Веднага след това се обади Марк.
— Какво стана? — развълнувано запита той.
— Ъм… — отвърнах аз и диво размахах ръце към Джуд и Шазър, които ме гледаха с пълно неразбиране.
— Гледала си го, нали?
— Да, разбира се, футболът идва у нас, идва… — пропях аз като бегло си припомних, че това има нещо общо с Германия.
— Тогава защо не знаеш какво е станало? Не ти вярвам.
— Гледахме го. Но малко…
— Какво?
— …си поприказвахме — тромаво довърших аз.
— Боже мой. — Настъпи дълго мълчание. — Слушай, искаш ли да ходим при Ребека?
Френетично захвърлях погледи от Джуд към Шарън и обратно. Едно да. Едно не. И да от Магда.
— Да — казах аз.
— Е, чудесно. Мисля, че ще е забавно. Каза да си вземем бански.
Бански! Ооорис. Оооорииис.
На връщане към къщи видях същата група работници да излизат кисели на тълпи от кръчмата. Вирнах нос и реших, че пет пари не давам дали ми подсвиркват, или не, но точно като минавах край тях, чух гръмка какофония от одобрителни звуци. Обърнах се, зарадвана, че мога да им хвърля гаден поглед, само за да открия, че всички гледат в обратна посока и един от тях току-що е хвърлил тухла в прозореца на паркиран фолксваген.
22 февруари, събота
60,8 кг (ужас!), алкохолни единици 3 (по-добро от това, здраве му кажи), цигари две (хъх), калории 10 000 (вероятно — подозирам Ребекин саботаж), кучешки муцуни под полата ми 1 (но непрестанно).
Глостършир. Оказва се, че „къщурката“ на Ребекините родители разполага с конюшни, външни постройки, басейн, пълен комплект прислуга и собствен параклис в „градината“. Докато краката ни хрущяха по чакъла, Ребека — със стегнато дупе в джинси, същинска реклама на „Ралф Лоран“, си играеше с едно куче с блеснала на слънцето коса сред огромното разнообразие от сааби и БМВ-та на паркинга.
— Ема! Долу! Здрастиии! — извика тя, при което кучето се изтръгна от нея и завря муцуна под полата ми.
— Мааарк, ела да пийнеш нещо — прикани го нежно към къщата, докато аз се боричках с главата на кучето.
Марк ме освободи, извика: „Ема! Тук!“ и хвърли една пръчка, а кучето му я донесе с размахана опашка.
— О, тя те обожава, нали, сладурче, нали, нали, нали? — загука Ребека и гушна главата на кучето, сякаш беше нейното и на Марк първородно чедо.
Мобифонът ми звънна. Опитах се да не му обърна внимание.
— Бриджет, мисля, че е твоят — рече Марк. Извадих го и натиснах бутона.
— О, здравей, мило, можеш ли да познаеш?
— Мамо, защо ми звъниш на мобифона? — изсъсках аз, докато гледах как Ребека отвежда Марк.
— Следващия петък всички отиваме на „Мис Сайгон“! Уна, Джефри, татко, аз и Уелингтън. Той досега не е бил на мюзикъл. Един кикую на „Мис Сайгон“. Не е ли забавно? И сме взели билети за теб и Марк!
Ааах! Мюзикъли! Грозни мъже, застанали разкрачени на сцената, които бълват песен подир песен.
Когато стигнах в къщата, Марк и Ребека бяха изчезнали и наоколо нямаше никой освен кучето, което пак завря муцуна под палтото ми.
4 ч. следобед. Току-що се връщам от разходка из „градината“. Ребека непрекъснато ми натрапваше разговори с мъже, а после отмъкваше Марк километри пред останалите. Завърших разходката с братовчеда на Ребека — някакъв нелеп двойник на Леонардо Ди Каприо с измъчен вид в огромния си балтон, когото всички наричаха „момчето на Джони“.
— Все пак, аз си имам име — изломоти той.
— О, не ставай абсууурден! — престорих се аз на Ребека. — И какво е то? Той спря, смутен.
— Сейнт Джон.
— О! — изсъчувствах му аз.
Той се засмя и ми предложи цигара.
— По-добре не — казах аз и погледнах по посока на Марк.