— Той гадже ли ти е, или баща?
Избута ме от пътеката към някакво езерце и ми запали цигарата.
Беше мн. приятно да си пуша и непокорно да се кикотя.
— Най-добре да се връщаме — обявих аз и стъпках фаса. Другите бяха отминали с километри напред — млади, диви и свободни като реклами на „Калвин Клайн“. Когато ги настигнахме, Марк ме прегърна.
— Какво си правила? — прошепна той в косата ми. — Пушила си като непослушна ученичка?
— Не съм палила цигара от пет години — звънливо обясни Ребека.
7 ч. вечерта. Ммм. Ммм. Марк страшно се развихри преди вечеря. Ммммм.
Полунощ. Ребека положи шумни усилия да ме настани на вечеря до „момчето на Джони“ — „Вие двамата се разбирате тооолкова добре!“, а себе си — до Марк.
Изглеждаха прекрасно един до друг с официалните си дрехи. Официални дрехи! Както каза Джуд, бяха задължителни само защото Ребека искаше да покаже фигурата си както в спортно, така и във вечерно облекло като участничка в конкурса „Мис Свят“. И съвсем като по сценарий, тя каза:
— А сега ще си сложим ли банските? — И изприпка да се преоблече, като само след минути се появи в безупречно скроен черен бански, с крака до полилея.
— Марк — рече, — ще ми помогнеш ли? Трябва да сваля покривалото на басейна.
Марк тревожно погледна от нея към мен.
— Естествено. Да — отвърна неловко и изчезна след нея.
— Ще плуваш ли? — запита ме младокът.
— Ами — заобяснявах аз, — не бих искала да си помислиш, че не съм решителна и силно мотивирана спортистка, но единайсет часа вечерта след обилна вечеря не е най-подходящото време за плуване.
Побъбрихме още малко и тогава забелязах, че и последните от компанията напускат стаята.
— Ще пием ли кафе? — станах аз.
— Бриджет. — Внезапно той пиянски залитна към мен и се опита да ме целуне. Вратата рязко се отвори. Бяха Ребека и Марк.
— Оооп! Извинявайте! — извика Ребека и затвори вратата.
— Какво си въобразяваш, че правиш! — изсъсках аз ужасена на младока.
— Ама… Ребека ми каза, че много си падаш по мен и… и…
— И какво?
— Каза, че вие с Марк сте в процес на раздяла. Хванах се за масата да не падна.
— Откъде знае?
— Тя каза — изглеждаше толкова покрусен, че наистина ми дожаля за него, — каза, че Марк й го споделил.
23 февруари, неделя
75 кг (вероятно), алкохолни единици 3 (от полунощ, а сега е едва 7 сутринта), цигари 100 000 (така се чувствам), калории 3 275, положителни мисли 0, гаджета: крайно несигурен брой.
Когато се върнах в стаята, Марк беше в банята, тъй че седнах по нощничка и започнах да планирам защитата си.
— Не е каквото си мислиш — проявих огромна оригиналност аз, когато влезе в стаята.
— Не е ли? — запита той с чаша уиски в ръка. Започна да крачи напред-назад в адвокатския си стил, увит само с хавлия. Беше смущаващо, но и страшно секси. — Да не би в гърлото ти да е било попаднало мраморно топче? — продължи той. — Да не би момчето на Джон да се е оказал виден хирург по уши, нос и гърло и да се е опитал да го извади с езика си?
— Не — внимателно и замислено отвърнах аз. — И това не беше.
— Тогава да не беше се задавила? Да не би да е извикал елементарните си познания за бърза помощ в натежалия си от марихуана мозък, научени може би от плакат на стената в някоя от многото болници за лечение на наркомани, които е посещавал през своя кратък, но иначе бурен живот, и да се е опитал да те дари с целувката на живота ти? Или просто си му се привидяла като апетитен наркотик и не е могъл да устои…
Избухнах в смях. Тогава и той започна да се смее, после се зацелувахме и така от дума на дума скоро заспахме прегърнати. На сутринта се събудих цялата цветя и рози, мислейки, че всичко е наред, но се огледах и видях, че той вече е облечен и че нищо не е наред.
— Мога да ти обясня — седнах драматично в кревата аз. За момент се погледнахме и пак избухнахме в смях. Но после той стана сериозен.
— Казвай тогава.
— Виновна е Ребека — заявих аз. — Сейнт Джон ми каза, че Ребека му подшушнала, че съм й споделила, че го харесвам и той…
— Нима вярваш на целия този развален телефон?
— И че ти си й казал, че ние…
— Да?
— Сме пред разрив.
Марк седна и започна много бавно да търка челото си с пръсти.
— Казал ли си й? — прошепнах аз. — Казал ли си това на Ребека?
— Не — най-сетне отговори той. — Не съм го казвал на Ребека, но…
Не смеех да го погледна.
— Но може би ние… — започна той.
Стаята се размаза пред очите ми. Мразя това при ходенето с мъже. В един миг ти е по-близък от всеки друг на света, а в следващия трябва само да произнесе „известно време да не се виждаме“, „сериозен разговор“ или „може би ти…“ и никога вече няма да го видиш отново, а те чакат шест месеца на въображаеми разговори, в които те умолява да се върнеш, и на избухване в плач при вида на четката му за зъби.