— Да ги отстрелваме? Опитвали ли сте се някога да простреляте проклетата лисица? Вашите малки уплашени същества ще останат да агонизират ранени и потънали в кръв. Пухкаво животинче. Бррр!
Изведнъж грабна слушалката и набра.
— Финч, ти си пълен кретен! — задудна той. — Какво си ми изпратил… някаква проклета малка лигла! Ако си въобразяваш, че другата неделя ще дойдеш на лов…
В този момент операторът надникна през вратата и намусено рече:
— А, ето те най-сетне. — После си погледна часовника. — Не смяташ ли, че е редно да се обадиш?
— Финч иска да говори с теб — заяви сър Хюго.
След двайсет минути, под заплаха от незабавно уволнение, се намирах на конски гръб, подготвяща се да препусна и в движение да интервюирам сър Хюго, който също беше на кон.
— Добре, Бриджет, пускаме те след петнайсет, давай, давай, давай! — ревеше Ричард Финч в ухото ми от Лондон, при което аз забих колене в коня, както ме бяха инструктирали. За нещастие конят не помръдна.
— Давай, давай, давай, давай, давай! — крещеше Ричард. — Нали каза, че можеш да яздиш.
— Казах, че имам вродена способност — изсъсках аз, докато бясно впивах колене в гърба на коня.
— Добре, Лестър, дай сър Хюго в близък план, докато проклетата Бриджет се справи — пет, четири, три, две… начало.
В този момент достопочтеният Червен нос се впусна в гръмогласна тирада в полза на лова на лисици, а аз френетично забивах пети, докато конят не се ядоса и хвърли нервен къч, влезе странично в обсега на камерата, както се бях впила във врата му.
— Свършвайте, свършвайте, да ви го начукам! — крещеше Ричард.
— Е, с това времето ни изтече. А сега се връщаме в студиото! — изгуках аз, докато конят отново се извъртя и започна да хвърля къчове към оператора.
След като подхилващият се екип си тръгна, влязох покрусена в къщата да си прибера нещата само за да се сблъскам в буквалния смисъл с достопочтения Блъскащ с юмруци гигант.
— Ха! — изграчи той. — Май онзи жребец ти разказа играта. Искаш ли малко кръвчица?
— Какво? — казах аз.
— Блъди Мери?
Надвих инстинктивния си копнеж за глътка водка и се извисих в цял ръст.
— Да не твърдите, че умишлено сте саботирали репортажа ми?
— Може би. — Захили се самодоволно.
— Срам и позор — заявих аз. — И недостойно за член на аристокрацията.
— Ха! Висок дух. Харесвам това у една жена — дрезгаво произнесе той и се хвърли към мен.
— Махайте се! — извиках аз и се дръпнах. Честно ви казвам. Какво си въобразяваше? Аз съм жена с професия, не съм отишла там да ми пуска ръце. Във всеки смисъл на думата. Макар че всъщност това за сетен път доказва колко мъжете обичат да смятат, че не ги харесвате. Трябва да помня това за по-изгодна употреба.
Току-що се прибрах, след като обиколих „Метро“ и се довлякох по стълбите с осем торби. Наистина съм страшно уморена. Хъмф. Как се получава така, че все аз ходя до супермаркета? Все едно да си жена с професия и съпруга едновременно. Все едно, че сме в седемнайсети… Ооох. Имам съобщение на телефонния секретар.
— Бриджет… — Ричард Финч. — Искам те утре в девет сутринта в кабинета ми. Преди оперативката. И имам предвид девет сутринта, а не девет вечерта. Сутрин. Дневна светлина. Не знам как по-ясно да ти го обясня. Само гледай да си там.
Звучеше наистина вкиснат. Надявам се да не открия, че е невъзможно да имам едновременно хубав апартамент, хубава работа и хубаво гадже. Толкова по-добре, ще кажа на Ричард Финч какво мисля за журналистическия интегритет. Така. Най-добре да започвам да приготвям. Толкова съм уморена.
8,30 ч. вечерта. Успях да си възвърна енергията с помощта на бутилка шардоне, разчистих безпорядъка, запалих огъня и свещите, изкъпах се, измих си косата, сложих си грим и много секси черни джинси и фланелка с върви вместо презрамки. Не е особено удобно, всъщност чаталът на джинсите и вървите доста болезнено се впиват в телесата ми, но изглеждам добре, което е най-важното. Защото, както казва Джери Хол, жената трябва да е готвачка в кухнята и курва в хола. Или май беше в някоя друга стая.
8,35 ч. вечерта. Ура! Ще бъде фантастична, уютна, секси вечер с прекрасни спагети, лека, но все пак хранителна вечеря, и огън в камината. Аз съм възхитителен хибрид от жена с професия и засукано гадже.
8,40 ч. вечерта. Къде, по дяволите, е той?
8,45 ч. вечерта. Брр. Какъв е смисълът да се блъскам като глуха кучка, ако той смята, че е редно да доплува гордо, когато си поиска?