12 май, понеделник
Отидох на работа и заварих Ричард Финч в гадно хиперактивно настроение, подскачащ из стаята, дъвчещ дъвка и ръфащ всички подред. (Секси Мат, който тази сутрин особено много приличаше на нюйоркски манекен, каза на Ужасния Харолд, че според него Ричард Финч е на кокаин.)
Всъщност се оказа, че шефът на канала е отхвърлил идеята на Ричард да замени сутрешните новини с предаване на живо на оперативката на екипа на „Пробуди се, Британийо“ „без разкрасяване“. Като се вземе предвид, че последната оперативка на „Пробуди се, Британийо“ представляваше разправия кой от репортерите да поеме водещата тема, а самата водеща тема беше кой репортер да представи новините на Би Би Си и Ай Ти Ви, не смятам, че предаването би било особено интересно, но Ричард беше жестоко вкиснат.
— Знаете ли какво им е лошото на новините? — извади той дъвката от устата си и я метна някъде по посока на кошчето. — Скучни са. Скучни, скучни, шибано скучни.
— Скучни ли? — обадих се аз. — Че нали току-що видяхме представянето на първото лейбъристко правителство от… от много години насам!
— Божичко! — възкликна той и изтръгна марковите си очила от носа. — Нима имаме ново лейбъристко правителство? Нима? Всички! Всички! Приближете се! Бриджет е родила идея!
— Ами босненските сърби?
— Я се събуди и пийни кафе — изписка Пачули. — Те държат да продължават да се стрелят иззад храстите и какво от това? Какво? Същото беше и преди пет минути.
— Да, да, да — заповтаря Ричард с нарастващо въодушевление. — Хората не искат да гледат мъртви албанци с кърпи на главите, хората искат хора. Мисля в национален мащаб. Мисля за Франк Бъф, мисля за скейтбордистите.
Така че сега всички трябва да мислим от какво се интересуват хората — например пияни охлюви или старци, които скачат с бънджи. Как бихме могли да организираме гериатричен скок с бънджи от… А, телефонът! Сигурно е от Асоциацията на молюските и дребните земноводни.
— Здрасти, мило, можеш ли да познаеш?
— Мамо — застрашително изрекох аз, — хиляди пъти съм ти казвала…
— Знам, мило, знам. Просто ти се обадих да ти съобщя една тъжна вест.
— Каква? — намусено процедих аз.
— Уелингтън си заминава. Речта му пред Ротарианския клуб беше фантастична. Направо фантастична. Знаеш ли, когато заговори за условията, при които живеят децата от племето му, Мърл Робъртшо направо се разплака! Разплака се!
— Но аз мислех, че ще събира пари за джет.
— А, той събра, мило. Но ни предложи превъзходен план, който е точно по вкуса на ротарианците. Каза, че ако дарят пари, той не само ще дава на клуба в Кетъринг десет процента от приходите си, но ако те дарят половината от тях на училището в селото му, ще ги възмезди с пет процента от печалбата си. Благотворителност плюс малък бизнес — умно, нали? Във всеки случай събраха четиристотин лири и той се връща в Кения! Ще построи ново училище! Представяш ли си! Единствено благодарение на нас! Направи страхотно шоу по музиката на „Дете на природата“ на Нат Кинг Коул. Най-накрая каза: „Хакуна матата!“ и всички ние го приехме за наше мото!
— Прекрасно! — възкликнах аз, но забелязах, че Ричард Финч гледа кисело към мен.
— Всъщност, мило, ние мислехме, че ти…
— Мамо — прекъснах я аз, — познаваш ли възрастни хора, които вършат интересни неща?
— Бога ми, що за глупав въпрос. Всички стари хора вършат интересни неща. Виж Арчи Гарсайд, познаваш Арчи, беше заместник-говорител на губернаторите. Той скача с парашут. Ако не се лъжа, утре ще прави спонсориран скок за Ротарианския клуб, а е на деветдесет и две. Деветдесет и две годишен парашутист! Представяш ли си!
След половин час се запътих към писалището на Ричард Финч със самодоволна усмивка.
6 ч. вечерта. Ура! Всичко е прекрасно! Твърдо се върнах в белия списък на Ричард Финч и заминавам за Кетъринг да снимам парашутния скок. Но не е само това, ще го режисирам и ще бъде водеща тема.
13 май, вторник
Не искам повече да съм тъпа телевизионна журналистка. Това е мръсна професия. Бях забравила кошмара на телевизионните екипи, когато ги пуснат свободно да взаимодействат с доверчивите, медийно девствени хорица. Не ми разрешиха да режисирам темата, тъй като сметнаха, че е твърде сложна, и ме зарязаха на земята, докато нахалният луд кариерист Грег бе изпратен горе в самолета да я осъществи. Арчи обаче не искал да скача, тъй като не видял подходящо място за приземяване. Но Грег не мирясал и продължил да кряка: „Скачай, мой човек, губим светлината“ и най-накрая го насилил да скочи над някаква мека на вид разорана нива. За жалост не било разорана нива, а пречиствателна станция за фекални води.