7,30 ч. вечерта. Лалала. Успях. Стана лесно. Дори се изхитрих да грабна два пакета — един „Разнообразие (вкусът на живота)“ и един „Подобрени, свръхлеки с удебеление на върха за още по-силни усещания“. Продавачът видимо се сащиса от диапазона и количествата на закупените презервативи , но заедно с това демонстрира уважение: вероятно си помисли, че съм някоя тъпа даскалица и купувам презервативи за преждевременно развити ученици.
7,40 ч. вечерта. Откровените рисунки на листчето с инструкциите направо ме стреснаха, защото ме накараха да мисля не за Даниел, а за Марк Дарси. Хм. Хм.
7,50 ч. вечерта. Обзалагам се, че много трудно са се спрели на размера на картинката, за да не накарат някой да се почувства съкрушен или прекалено уверен. „Разнообразие“ са направо щури. „Разнообразно оцветените презервативи положително ще ви доставят допълнително удоволствие.“ Допълнително удоволствие? Изведнъж си представих крещящи сцени на разнообразно оцветени двойки с хартиени шапки, които цвилят с весел, секси смях и се удрят с балони. Май ще изхвърля пакета с „Разнообразие“. Така, най-добре да започна да се приготвям. О, Боже, телефонът.
8,15 ч. вечерта. По дяволите. Беше Том, стенещ, че е изгубил мобифона си и питащ дали не го е оставил при мен. Накара ме да претърся къщата, въпреки че закъснявах, но не можах да го открия и най-сетне започнах да подозирам, че вероятно съм го изхвърлила с книгите за самопомощ и вестниците.
— Не можеш ли да слезеш да го вземеш? — настоя той.
— Страшно съм закъсняла. Не може ли утре?
— Ами ако изпразнят кофите? В кой ден минават?
— Утре сутринта — отвърнах аз със свито сърце. — Лошото е, че са огромни контейнери и не знам в кой да търся.
Пререканието свърши с това, че наметнах дълго кожено яке над сутиена и гащичките и се юрнах на улицата да чакам Том да звънне на мобифона си и така да разбера къде е. Както си стоях до стената и надничах към контейнерите, познат глас каза:
— Здравей.
Обърнах се и те ти го Марк Дарси.
Свалих поглед надолу и установих, че бельото ми (за щастие комплект) е открито за оглед.
— Какво правиш? — запита той.
— Чакам да звънне контейнерът — с достойнство отвърнах аз и се загърнах в якето.
— Ясно. — Настъпи пауза. — И… отдавна ли чакаш?
— Не — предпазливо отговорих аз. — Нормално количество време.
Точно тогава един от контейнерите зазвъня.
— А, това е за мен — рекох аз и се опитах да бръкна вътре.
— Моля те, нека аз — предложи Марк, остави куфарчето си на земята, скочи доста гъвкаво към стената, бръкна в контейнера и взе мобифона.
— Телефонът на Бриджет Джоунс — обади се той. — Да, разбира се, ще ви я дам. Подаде ми го.
— За теб е.
— Кой е тоя? — в истеричен възторг засъска Том. — Секси глас, кой е?
Закрих слушалката с ръка.
— Много ти благодаря — обърнах се към Марк Дарси, който беше награбил куп книги за самопомощ от контейнера и объркано ги гледаше.
— Няма за какво — откликна той и пусна книгите обратно. — Ъъъ… — Млъкна, загледан в коженото ми яке.
— Какво? — откликнах аз с лудешки разтуптяно сърце.
— А, нищо, ъъъ, просто, ъм, ами, радвам се да те видя. — Поколеба се. — Ъъъ… радвам се да те видя отново. — Направи опит да се усмихне, обърна се и си тръгна.
— Том, ще ти се обадя по-късно — извиках аз в протестиращия мобифон. Сърцето ми биеше до пръсване. По всички закони на етикета на срещите би трябвало да го оставя да си тръгне, но се сетих за подслушалия иззад живия плет разговор. — Марк?
Обърна се, силно развълнуван. За секунда се загледахме един в друг.
— Ей! Бридж! Без пола ли ще идваш на вечеря? Беше силно подранилият Даниел, застанал зад мен. Видях, че Марк го позна. Отправи ми дълъг, изпълнен с болка поглед, обърна се на пета и забързано се отдалечи.
11 ч. вечерта. Даниел не беше забелязал Марк Дарси — за щастие и нещастие, защото от една страна, не се наложи да обясням какво правя там, но от друга — не можех да му обясня защо съм толкова вкисната. В секундата, когато влязохме в апартамента, Даниел се нахвърли да ме целува. Стори ми се много странно усещането, че не го искам, след всичкото онова време, което миналата година прекарах в копнеж да го направи и недоумение защо не иска да го направи.
— Добре, добре — каза той и вдигна ръце с длани към мен. — Няма проблеми. — Сипа за двама ни по чаша вино и седна на дивана, а дългите му стройни крака изглеждаха страшно секси в джинсите. — Слушай, знам, че те засегнах, и съжалявам. Знам, че си в настроение за отбрана, но много съм се променил. Наистина. Ела и седни.
— Ще ида да се облека.