— Не. Не. Ела тук — повтори той и потупа дивана до себе си. — Хайде, Бридж, с пръст няма да те докосна, обещавам.
Седнах предпазливо, като загърнах якето, с целомъдрено сключени ръце на коленете.
— Така, така — рече той. — А сега си пийни и се отпусни. Прегърна ме нежно през рамото.
— Начинът, по който се отнесох с теб, не ми дава мира. Беше непростим. — Приятно беше някой пак да ме прегръща. — Джоунс — нежно прошепна той. — Малката ми Джоунс.
Притегни ме към себе си и сложи главата ми на гърдите си.
— Ти не го заслужаваш. — Старият познат негов аромат ме заливаше. — Така. Хайде да се погушкаме. Така ти е добре.
Милваше ме по косата, по врата, по гърба, започна да ми съблича якето, ръката му посегна и с едно щракване разкопча сутиена ми.
— Недей! — извиках аз и се опитах да загърна якето. — Стига, Даниел. — Почти се смеех. Внезапно видях лицето му. Не се смееше.
— Защо? — попита и грубо смъкна отново якето от раменете ми. — Защо? Хайде.
— Не! — отсекох аз. — Даниел, нали отиваме на вечеря. Не искам да те целувам.
Той наведе задъхан глава, после я вдигна и я отметна назад със затворени очи.
Изправих се, увих се с якето и отидох до масата. Когато пак го погледнах, беше захлупил лицето си с ръце. Разбрах, че плаче.
— Съжалявам, Бридж. Понижиха ме. Пърпетуа зае моята длъжност. Чувствам се излишен, а сега и ти не ме искаш. Никое момиче няма да ме поиска. Никой не иска мъж на моята възраст без кариера.
Зяпнах го изумена.
— А какво ми беше на мен миналата година? Когато бях последната дупка на кавала в онова издателство, а ти ме правеше на луда и ме караше да се чувствам обезценена стока?
— Обезценена стока ли, Бридж?
Щях да му обясня теорията за обезценената стока, но нещо ме накара да реша, че не си струва труда.
— Мисля, че е най-добре да си вървиш — заявих аз.
— О, Бридж, хайде стига.
— Тръгвай — подканих го аз.
Хм. Както и да е. Ще се оттегля от тая работа. Радвам се, че заминавам. В Тайланд ще мога да освободя тавата си от всички проблеми, свързани с мъжете, и ще се съсредоточа върху себе си.
19 юли, събота
59,5 кг (защо? Защо точно в деня за купуване на бански?), объркващи мисли за Даниел: твърде много, долнища на бикини, в които успях да се нацедя 1, горнища на бикини, които ми станаха: 1/2, мръсни помисли за принц Уилям 22, брой писане на заглавието „Принц Уилям с красивата си приятелка госпожица Бриджет Джоунс в Аскът“ на корицата на списание „Здрасти!“ 7.
6,30 ч. вечерта. Майната му, майната му, майната му. Прекарах целия ден по пробните на Оксфорд Стрийт в опити да напъхам гърдите си в горнища на бански, предназначени за хора с гърди или една над друга в центъра на гръдния кош, или по една под всяка мишница, а безпощадната светлина ме караше да приличам на фрикасе. Очевидното решение е цял бански, но тогава ще се върна с кашкав корем, силно подчертан от белотата си, в сравнение с останалото тяло.
Спешна бикинна диета за отслабване: първа седмица
20 юли, нед.59,5 кг
21 юли, пон.59 кг
22 юли, вторн.58,5 кг
23 юли, ср.58 кг
24 юли, четв.57,5 кг
25 юли, пет.57 кг
26 юли, съб.56,5 кг
Ура! Значи следващата седмица по това време почти ще съм достигнала желаното тегло и тогава, с така докарани килограми, ще трябва само да се погрижа за консистенцията и разпределението на тлъстините с помощта на упражнения.
Майната му. Няма смисъл. Ще споделям стаята, а може би и леглото си само с Шарън. Вместо това ще се съсредоча върху душата си. Както и да е, Джуд и Шарън скоро ще се отбият. Ура!
Полунощ. Прекрасна вечер. Мн. приятно беше да се събера пак с момичетата, макар Шарън да изпадна в такъв пристъп на негодувание по повод Даниел, че едва я удържах да не се обади в полицията да подаде оплакване за изнасилване по време на среща.
— Непотребен бил. Разбирате ли? — мелеше тя. — Даниел е абсолютният архитип на мъжа в края на хилядолетието. Започва да му става ясно, че жените са по-висша раса. Осъзнава, че не му е отредена роля или функция и какво прави? Прибягва до насилие.
— Е, какво толкова, само се е опитал да я целуне — кротко се намеси Джуд, която безцелно прелистваше страниците на „Каква шатра“.
— Ха! Точно там е въпросът. Бридж има късмет, че не е нахлул в банката й, облечен като Градски воин, и не е убил седемнайсет души с автомата си.
Точно тогава звънна телефонът. Беше Том, не, както бихте предположили, да ми благодари за връщането на мобифона му, което ми причини такива досадни проблеми, а да пита за телефона на мама. Напоследък Том е страшно гъст с мама и подозирам, че се срещат по някакво кичозно подобие на Джуди Гарланд/Ивана Тръмп (което е доста странно, тъй като помня как едва миналата година мама ми изнасяше лекции, че обратността е „чист мързел, мило, просто не им се ще да контактуват с обратния пол“, но все пак това беше миналата година). Изведнъж се уплаших, че Том ще накара мама да изпълни „Не, не съжалявам за нищо“ на Едит Пиаф по рокля с пайети в клуб, наречен „Помпа“ — нещо, което тя, наивно и все пак егоманиакално, ще приеме, смятайки, че е свързано с допотопната машинария в мелниците Котсуолд.