5 ч. следобед. Сама в ресторант ганджа. Шарън не ми говори. След омлета с вълшебните гъби в началото не се случи нищо, но като се връщахме към колибата, изведнъж всичко започна да изглежда много забавно и за нещастие, започнах неудържимо да се кискам. Но Шарън сякаш не виждаше повод за веселба. Когато пристигнахме в най-новата си колиба, реших да опъна отвън хамака си, но използвах тънка връв, която се скъса и аз пльоснах на пясъка. Това ми се стори толкова забавно, че веднага ми се прииска да го направя пак и според Шарън съм изпълнявала забавното падане от хамака през следващите четирийсет и пет минути като повторенията ни най-малко не са влияели на веселбата ми. Джед беше в колибата с Шарън, но отиде да плува и аз реших да вляза да я намеря. Тя лежеше на леглото и стенеше: „Аз съм грозна, грозна, грозна, грозна“. Разтревожена от самоомразата на Шарън, тъй силно контрастираща със собственото ми настроение, забързах към нея да я разведря. Но по пътя улових отражението си в огледалото и никога в живота си не бях виждала по-прекрасно създание.
Шарън твърди, че през следващите четирийсет минути съм се опитвала да повдигна духа й, но непрекъснато съм била разсейвана от огледалото, заемала съм пози и съм тормозела Шарън да ми се възхищава. Междувременно тя изживяваше сериозна травма, защото беше твърдо убедена, че тялото и лицето й са чудовищно разкривени. Отидох да й донеса нещо за ядене и се върнах, кикотейки се, с банан и „Блъди Мери“, като й разказах, че сервитьорката в ресторанта е имала на главата си абажур за лампа, после се върнах към обожаването на образа си в огледалото. След това, твърди Шарън, съм лежала на плажа в продължение на два часа и половина, гледала съм немигащо сламената си шапка и нежно съм размахвала пръсти във въздуха, докато тя обмисляла самоубийство.
Единствено си спомням, че бях потънала в най-щастливите моменти на живота си и имах всичко необходимо да се потопя дълбоко в Течението — както най-подробно е описано в „Емоционална интелигентност“, и следователно да се слея с природните закони, както препоръчва Дзен, но изведнъж сякаш някой ме изключи. Върнах се в колибата и вместо въплъщението на сияйната жена Буда/Ясмин Ле Бон от огледалото ме гледаше старата Бриджет, червена като рак и потна, косата от едната ми страна бе залепнала към главата, а от другата стърчеше на буци и рога, а Шарън, просната на леглото, ме гледаше с изражението на касапин. Мн. ми е тъжно и се срамувам, но не съм виновна аз, а гъбите.
Може пък ако се върна в колибата и й поговоря за душевните пречиствания, няма да е толкова вкисната.
15 август, понеделник
53 кг (днес съм в по-закръглено настроение), алкохолни единици 5. цигари 25, духовни пречиствания 0, злощастия 1.
9 ч. сутринта. Прекарваме си фантастично, макар и без духовно пречистване. Чувствам се малко изоставена, защото Шарън почти непрекъснато е с Джед, но слънцето успя да пробие на няколко пъти, тъй че плувах и се пекох, докато те се чукаха, а вечерта тримата ходихме да вечеряме. Шарън е малко отчаяна, защото снощи Джед ни напусна, за да отиде на другите острови. Ще си направим развеселяваща закуска (но не с вълшебни гъби), а после ще си бъдем пак само двечките и ще се забавляваме. Ура!
11,30 ч. сутринта. Майната на всички майни. Двете с Шарън току-що се върнахме в колибата и установихме, че вратата е отворена, а саковете ни са изчезнали. Определено я оставих заключена на излизане, но може да са я разбили. За щастие паспортите ни бяха у нас и не всичките ни неща бяха в саковете, но самолетните билети и пътническите чекове вече ги нямаше. Картата на Шарън не е валидна след Банкок и цялото пазаруване там. Общо разполагаме само с 38 лири, полетът ни до Лондон е във вторник, а ние сме на остров на стотици километри от там. Шарън плаче, аз се опитвам да я успокоя, но почти без успех.
Цялата сцена ми напомня на „Телма и Луиз“, когато Телма спи с Брад Пит, който открадва всичките им пари, Джийна Дейвис й казва, че всичко е наред, а Сюзан Сарандън плаче и повтаря: „Не е наред, Телма, изобщо не е наред.“
Само за да долетим до Банкок навреме за полета ще ни трябват по сто лири на човек, а и кой знае дали на летището в Банкок ще ни повярват за загубените билети или дали бихме могли… О, Боже. Трябва да запазя самообладание и висок дух. Току-що предложих на Шарън да отидем в ресторанта ганджа, да обърнем по няколко „Блъди Мери“-та и да си отспим, а тя побесня. Лошото е, че част от мен е луднала от безпокойство, а друга част смята, че е жестоко да изживяваш кризи и приключения, които са такова разнообразие след вечните тревоги за обиколката на бедрата ми. Мисля, че ще се измъкна и ще пийна едно „Блъди Мери“. Може пък да се развеселим. Така и така до понеделник сме с вързани ръце, защото всичко е затворено, единственото, което можем да направим, е да идем в бара и да поприпечелим нещичко с екзотични танци, при които от нас излизат топчета за пинг-понг, но някак си имам чувството, че няма да излезем наглава с конкуренцията.