11,05 ч. сутринта. О, Боже. Всичко започва да си идва на мястото. Не мога да повярвам, че някой може да е толкова долен, че да спи с някого, после да му отмъкне нещата и да превърне приятелката му в муле за пренос на наркотици. Невероятно е. Както и да е, очаквам британският посланик да дойде скоро, да обясни всичко и да ме измъкне оттук.
Пладне. Започвам леко да се тревожа за местонахождението на британския посланик.
1 ч. по обяд. Британският посланик сигурно ще дойде след обедната си почивка.
2 ч. следобед. Може британският посланик да е задържан от случай на истински наркотрафикант, който е по-важен в сравнение с една невинна жертва.
З ч. следобед. О, Боже и всички светии. Надявам се, че са известили британския посланик. Шарън положително е вдигнала тревога. А може да са пипнали и нея? Но къде е?
3,30 ч. следобед. Така, трябва, длъжна съм да се държа в ръце. Мога да разчитам единствено на себе си. Тоя шибан Джед. Не бива да тая омраза… О, Боже, колко съм гладна.
4 ч. следобед. Току-що дойде пазачът с някакъв гнусен ориз и малко лични вещи, които имам право да държа при себе си — чифт гащи, снимка на Марк Дарси и още една на Джуд, която показва на Шарън как да получи оргазъм, както и смачкан лист хартия от джоба на джинсите ми. Опитах се да попитам пазача за британския посланик, но той само кимна и отговори нещо, което не разбрах.
4,30 ч. следобед. Видяхте ли. Дори когато нещата изглеждат лоши, все пак се случват ободряващи неща. Смачканият лист се оказа стихотворението на татко, което Марк ми даде. Литература. Ще го прочета и ще се помъча да мисля за по-възвишени неща.
Божичко. БОЖИЧКО. Дали в Тайланд още практикуват обезглавяване?
21 август, четвъртък
33 кг (мн. д., но въображаеми), алкохолни единици 14 (ама също въображаеми), цигари 0, калории 12 (ориз), брой пъти пожелаване да бях отишла в Клийторпс[Курорт в Източна Англия. — Б. пр.] вместо тук 55.
5 ч. сутринта. Ужасна нощ, свита върху гъмжащ от бълхи стар чувал, натъпкан с чорапи, маскиран като дюшек. Смешно, колко бързо се свиква с мръсотията и неудобствата. Най-лошото всъщност е вонята. Успях да подремна час-два, което беше прекрасно, освен в моментите, когато се будех и се сещах какво се е случило. Още никаква вест от британския посланик. Сигурна съм, че е някаква грешка и всичко ще се оправи. Трябва да поддържам висок дух.
10 ч. сутринта. Току-що на вратата се появи пазач, придружен от младеж с вид на лондончанин и с розова риза.
— Вие ли сте британският посланик? — извиках аз и направо се хвърлих върху него.
— А. Не. Помощник-консул. Чарли Палмър-Томпсън. Радвам се да се запознаем. — Стисна ми ръката по начин, който би минал за успокояващо английски, ако не беше си изтрил инстинктивно дланта в панталона си след това.
Запита ме какво се е случило и започна да записва подробностите в подвързан с кожа тефтер и промърморваше неща като: „Да, да. Велики Боже, какъв ужас“, сякаш му разказвах случка по време на игра на поло. Започнах да се паникьосвам, тъй като: а) не даваше вид, че схваща сериозността на положението, б) не ми се виждаше да е — не че съм сноб — един от светлите умове на Великобритания и в) изобщо не споделяше увереността ми, че станалото е грешка и трябва да бъда освободена на секундата.
— Но защо? — запитах аз, след като му разправих всичко за втори път. Обясних му как самият Джед вероятно е влязъл в колибата и е планирал цялата работа.
— Ами, виждате ли, лошото е, че… — Чарли доверително се наклони напред — всеки, който попадне тук, има някаква история, обикновено почти същата като вашата. Тъй че докато този тип Джед не направи пълни самопризнания, работата си остава дебела.
— Смъртна присъда ли ще получа?
— Велики Боже, не. По дяволите. Не мисля. Най-лошото, което можете да очаквате, е десет години.
— ДЕСЕТ ГОДИНИ? Но аз не съм направила нищо.
— Да, да, неприятно е, разбирам — рече той и сериозно закима.
— Но аз не знаех, че там има наркотик!
— Разбира се, разбира се — повтори той с вид на човек в леко неловкото положение на трезвен сред пияни.
— Ще направите ли всичко по силите си?
— Разбира се — отсече той и стана. — Да.
Обеща да ми донесе списък с адвокати, за да си избера някой, и да се обади по телефона на двама души от мое име, за да им разкаже подробностите за случилото се с мен. Бях в същинска дилема. В интерес на истината, най-подходящият човек би бил Марк Дарси, но мисълта да призная, че пак съм се забъркала в нещо, не ми допадна, особено след като той оправи бъркотиите на мама и Хулио миналата година. Накрая му дадох телефоните на Шарън и Джуд.