Бриджет Джоунс: на ръба на разума

Чувствах, че съдбата ми е в ръцете на някакъв млад и зелен смотаняк от Оксбридж-Слоун. Божичко, тук е такъв ужас. Толкова е горещо, вонящо и непривично. Чувствам, че нищо не е реално.

4 ч. следобед. Не бива да унивам. Трябва да държа мислите си настрани от проблемите. Може да прочета стихотворението, като се опитам да не обръщам внимание на първите два реда:

„Ако“ от Ръдиард Киплинг

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен — не сееш клевети;
или намразен — злоба не спотайваш;
но ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха — зъл предател —
еднакво със Триумфа — стар циник;

Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка и го понесеш;
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв — и почнеш нов градеж;

Ако накуп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
ако заставиш мозък, нерви, длани —
и изхабени — да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря „Влезте в крак!“

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца — своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!

Стихотворението си го бива. Много е хубаво, почти като книга за самопомощ. Може би затова Марк Дарси ми го даде! Може да е предусещал, че ме грози опасност! Или пък се е опитвал да ми каже нещо за поведението ми. Какво нахалство. Не съм сигурна за „шейсет секунди спринт, поне веднъж“, или дали всъщност искам да бъда мъж. Освен това е трудничко да се отнасям към този Крах по същия начин, както към Триумфите, тъй като не мога да се сетя да съм имала някакви триумфи, но все пак. Ще заставя мозък, нерви, длани — и изхабени — да ми служат пак и пр. като войник от Първата световна война в джунглата или какъвто там е бил Ръдиард Киплинг, и ще стискам зъби. Поне по мен не стрелят и не трябва да излизам от окопи. Освен това в затвора не харча никакви пари и по този начин подпомагам финансовата си криза. Да, трябва да погледна на нещата откъм положителната им страна.

Добри страни на престоя в затвора

1. Не харча пари.

2. Бедрата ми видимо са отслабнали и вероятно съм отслабнала поне четири килограма без никакви усилия.

3. За косата ми е полезно да постои немита, нещо, което не можех да си позволя досега, тъй като беше невъзможно да изляза с подобна коса от къщи.

Тъй че като се прибера, ще бъда слаба, с лъскава коса и по-малко разорена. Но кога ли ще се прибера? Кога? Ще бъда стара. Ще бъда мъртва. Ако прекарам тук десет години, никога няма да имам деца. Освен ако, като изляза, не глътна хапче за плодовитост и не родя осем наведнъж. Ще бъда самотна, съсипана старица, която ще размахва юмрук след уличните хлапаци, когато пуснат фъшкии в пощенската й кутия. Може пък да родя, докато съм в затвора? Бих могла някак си да убедя заместник-консула на Великобритания да ме оплоди. Но откъде ще намирам витамини в затвора? Бебето ще расте закърняло. Стига. Стига. Стига. Катастрофизирам.

Но това си е катастрофа.

Ще прочета пак стихотворението.

22 август, петък

Калории 22, хищни Минути, запълнени с шейсет секунди спринт 0.

8 ч. вечерта. Женски поправителен затвор, Банкок. Тази сутрин дойдоха и ме преместиха от полицейския арест в истински затвор. Отчаяна съм. Чувствам се изоставена и отписана. Килията е огромно мръсно помещение, натъпкано с поне шейсет жени. Струва ми се, че и последните остатъци от волята и индивидуалността ми неумолимо се отлюспват слой подир слой, колкото по-мръсна и изтощена ставам. Днес плаках за първи път от четири дни насам. Чувствам се като че ли се изплъзвам през мрежата. Знам, че вече съм забравена и ще си изгния тук, един провален живот. Ще се опитам да поспя. Толкова ще е хубаво да заспя.

11 ч. вечерта. Ааах. Тъкмо бях заспала и ме събуди някакво смучене по врата. Беше ме навалила лесбийската група. Всички започнаха да ме целуват и пощипват. Не можех да ги подкупя да спрат, защото вече бях подарила сутиена си „Уъндърбра“, а и дума не можеше да става да се мотая без гащи. Не можех да се развикам за пазачите, тъй като това е най-лошото, което може да се направи тук. Тъй че се наложи да разменя джинсите си за мръсен стар саронг. Макар и очевидно да се чувствах нападната, частица от мен не можа да не почувства колко е хубаво да те докосват. Ааах! Да не би да съм лесбийка? Не. Надали.