9 ч. вечерта (вече британско време) Пристигнах на Хийтроу, смазана от постлетателен махмурлук, опитвайки се да изчистя дрехите си от трохите хляб и розовата паста за зъби, която най-безсрамно предлагат авиолиниите вместо десерт, и репетирайки думите, които да отправя към чакащата тълпа репортери — „Беше кошмар. Истински кошмар. Гръм от ясно небе. Не изпитвам омраза (горчивина?), защото, ако другите са предупредени за опасностите, възникващи, когато приятелките им спят с непознати мъже, затворничеството ми не е било напразно (залудо?).“ Но през цялото време си мислех, че чакащата тълпа всъщност няма да я има. Минах през митницата без инциденти и развълнувано се заогпеждах за познати лица, само за да бъда погълната от… е, всъщност от тълпа репортери. Множество журналисти и фотографи със светкавици. Умът ми се изпразни и не можах да измисля какво да кажа, освен да повтарям като папагал „без коментар“ като правителствен министър, хванат на калъп с проститутка, и продължих да вървя, като бутах количката с багажа, опасявайки се, че краката ми ще поддадат. Тогава изведнъж някой ми отне количката, някой ме прегърна с думите: „Всичко е наред, Бридж, ние сме тук, при нас си, всичко е наред.“ Бяха Джуд и Шарън.
31 август, неделя
50,3 кг (Да! Да! Триумфална кулминация на осемнайсетгодишната диета, макар може би постигната на непредвидена цена), алкохолни единици 4, калории 8995 (положително ги заслужавам), напредък в дупката на стената от страна на майстор Гари 0.
1 ч. през нощта. В апартамента ми. Толкова е хубаво да си бъдеш у дома. Толкова е хубаво да се видиш пак с Джуд и Шарън. На летището един полицай ни изведе от тълпата до стая за разпити, където имаше хора от отряда за борба с наркотиците, които ме засипаха с въпроси.
— Слушайте, не може ли, по дяволите, всичко това да почака? — негодуващо избухна Шарън след около една минута. — Не виждате ли в какво състояние е?
Мъжете сметнаха за необходимо да продължат, но най-после така се ужасиха от ръмженията на Шарън: „А бе, вие чудовища ли сте?“ и заплахите да се оплаче от тях на „Амнести Интърнашънъл“, че ни дадоха един полицай да ни върне в Лондон.
— Само внимавайте с кого общувате следващия път, момичета — каза представителят на Външно министерство.
— Я стига — възкликна Шарън точно когато Джуд каза: — Разбира се, господине. — И се впусна в благодарствена реч. Като стигнахме в апартамента ми, хладилникът беше пълен с храна, пици чакаха да влязат във фурната, имаше два вида шоколадови бонбони, пушена сьомга, плик с бонбони и буталки шардоне. Върху полиетиленовия чаршаф беше залепен лозунг: „Добре дошла у дома, Бриджет.“ И факс от Том, който вече живееше със своя митничар в Сан Франциско, гласящ:
МИЛИЧКА, НАРКОТИЦИТЕ СА САТАНИНСКИ ПРАХ. ПРОСТО КАЖИ НЕ! ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НИКОГА НЕ СИ БИЛА ТОЛКОВА СЛАБА. НЕЗАБАВНО ЗАРЕЖИ ВСИЧКИ МЪЖЕ И СТАНИ ОБРАТНА. ЕЛА ТУК И ЗАЖИВЕЙ С НАС В КАЛИФОРНИЙСКА ОБРАТНА ТРОЙКА. РАЗБИХ СЪРЦЕТО НА ДЖЕРОМ! ХАХАХАХА. ОБАДИ МИ СЕ. ОБИЧАМ ТЕ. ДОБРЕ ДОШЛА.
Освен това Джуд и Шарън бяха разчистили от пода на спалнята цялата бъркотия след опаковането на багажа ми, бяха сложили чисти чаршафи на леглото и свежи цветя и цигари на нощната масичка. Обичам прекрасните момичета. И прекрасния, самовлюбен Том.
Двете ми напълниха ваната, поднесоха ми чаша шампанско в нея, а аз им показах ухапванията си от бълхи. После си сложих пижамата и всички седнахме на кревата с цигари, шампанско и шоколадовите бонбони и започнах да им разказвам всичко, което бях преживяла, но мисля, че съм заспала, защото сега е тъмно, Джуд и Шарън ги няма, но са оставили бележка на възглавницата ми да им се обадя, като се събудя. И двете са у Шарън, защото Джуд ремонтира апартамента си, за да може да живее там с Гадника Ричард след сватбата. Дано си е намерила по-добър майстор от мен. Дупката в стената е непокътната.
10 ч. сутринта. Аах! Къде съм? Къде съм?
10,01 ч. сутринта. Странно е да съм в летоо с чаршафи. Хубаво, но нереално. Ооох, току-що се сетих, във вестниците ще пишат за мен. Ще ида да си ги купя от магазина. Ще изрежа всички материали и ще подредя албум, който да показвам на внуците си (ако имам такива). Ура!
10,30 ч. сутринта. Не мога да повярвам. Прилича на сън или на гадна вестникарска първоаприлска шега. Не мога да повярвам. Даяна не е от хората, които умират.
11,10 ч. сутринта. Ще включа телевизора и ще чуя да казват, че е станала грешка и тя се е върнала, после ще я видя да излиза от клуб „Харбър“, а фотографите ще я питат как е било отвъд.
11,30 ч. сутринта. Не го вярвам. Толкова е плашещо, когато и властите не знаят какво да предприемат.