Пладне. Най-сетне Тони Блеър взе нещата под контрол. Изглежда, каза това, което всички мислят, вместо само да повтаря „скръбен шок“ като някакъв папагал.
1,15 ч. по обяд. Сякаш светът е полудял. Няма нормалност, на която да се облегнеш.
1,21 ч, по обяд. Защо не се обаждат Джуд и Шарън?
1,22 ч. по обяд. Да не би да смятат, че спя? Ще им звънна.
1,45 ч. по обяд. Джуд, аз и Шарън се съгласихме, че тя беше наше национално съкровище и се чувстваме ужасно, задето всички се отнасяха така просташки с нея и не й се живееше в Англия. Сякаш някаква голяма ръка се спусна от небето и каза: „Щом ще се карате заради нея, никой няма да я има.“
2 ч. следобед. И защо, по дяволите, трябваше да се случи в единствения ден, когато вестниците трябваше да пишат за мен? За мен няма нищо, нищичко.
6 ч. вечерта. Не мога да повярвам, че е мъртва. Налага се непрекъснато да поглеждам заглавията на вестниците, за да повярвам. Принцеса Даяна наистина беше светицата-покровителка на Единаците, защото беше започнала по абсолютно приказен начин да прави това, което всички смятахме, че трябва да направим, т.е. да се омъжим за прекрасен принц, но тя беше достатъчно честна да заяви, че в живота нещата не стоят така. Освен това ни караше да чувстваме, че щом толкова красива и бляскава жена може да бъде третирана като лайно от тъпи мъже и да се чувства самотна и необичана, значи, ако ти се случи същото, не е, защото си боклук. Също така непрекъснато се преоткриваше и се бореше с проблемите си. Полагаше огромни усилия, като всяка съвременна жена.
6,10 ч. вечерта. Хмм. Какво ли ще кажат хората за мен, ако умра?
6,11 ч. вечерта. Нищо.
6,12 ч. вечерта. Може пък да мина с това, което казваха за мен, докато бях в тайландския затвор?
6,20 ч. вечерта. Току-що осъзнах нещо ужасно. Гледах телевизия без звук и показаха първата страница на таблоид, която явно бе публикувала снимки от мястото на катастрофата. Разбрах, че една отвратителна частица от мен всъщност иска да види снимките. Сто на сто не бих купила въпросния вестник, дори да можех, но уф! Уф! Какво ме засяга това? Боже. Отвратителна съм.
6,30 ч. вечерта. Не спирам да гледам в една точка. Просто не бях съзнавала доколко принцеса Даяна е била част от съзнанието ми. Все едно Джуд и Шарън да са тук, пълни с живот, шеги и хихикане, с глос на устните и изведнъж да се превърнат в нещо толкова огромно, изпълнено с ужас и чуждо като смъртта.
6,45 ч. вечерта. Току-що видях по телевизията жена, която отишла в центъра по градинарство, купила дръвче и го засадила в памет на принцеса Даяна. Може и аз да посадя нещо в сандъчето на прозореца, напр. ъм… босилек? Мога да купя от „Кълънс“.
7 ч. вечерта. Босилекът някак си не изглежда уместен.
7,05 ч. вечерта. Всички отиват в Бъкингамския дворец с цветя, като че ли е дълговечна традиция. Нима хората винаги са го правили? Или пък е нещо, което по-суетните предприемат, за да ги покажат по телевизията, като лагеруващите нощем пред магазини с разпродажби? Дали е добро и истинско? Хмм. Все пак, усещам, че ми се ходи.
7,10 ч. вечерта. Май ходенето с цветя може да се окаже доста зловещо… но работата е там, че наистина я харесвах. Беше като да имаш приятел на власт, който е също като теб. Критикарите й се присмиваха заради пехотните мини и т.н., но ако питате мен, беше дяволски интелигентно използване на дивата й популярност. По-добре това, отколкото да се мотае из къщи.
7,25 ч. вечерта. Така, твърдо отивам в двореца Кенсингтън. Но пък нямам цветя. Ще купя от бензиностанцията.
7,40 ч. вечерта. Бензиностанцията е разграбена. Бяха им останали само шоколад с портокал и кремкарамел. Вкусно, но неподходящо.
7,45 ч. вечерта. Все пак, обзалагам се, че би ги харесала.
7,50 ч. вечерта. Избрах брой на „Вог“, кутия шоколадови бонбони, фишове за бързото тото и пакет цигари. Не е идеално, но всички носят цветя, а знам, че тя обичаше „Вог“.
9,30 ч. вечерта. Мн. доволна, че отидох. Малко се стеснявах, докато отивах към Кенсингтън, да не би хората да се досетят накъде съм се запътила и за това, че бях сама, но ако се замисля, принцеса Даяна също често беше сама.
В парка беше мн. тъмно и кротко, всички тихичко вървяха в една посока. Нямаше истерии като по новините. Основата на стената беше обсипана с цветя и свещи в мрака, а хората палеха угасналите свещи и четяха посланията.
Надявам се, вече знае какво изпитват всички към нея, след толкова време на тревоги, че не е достатъчно добра. Това наистина би трябвало да подскаже на жените, които се тревожат за външността си, смятат се за боклук и очакват страшно много от себе си, да не се притесняват чак толкова. Почувствах се малко неловко заради „Вог“-а, шоколада и фишовете, затова ги скрих под цветята и се зачетох в посланията, които ме накараха да мисля, че човек не трябва да е говорител на нещо, за да може да изрази някаква идея. Най-хубавото беше взето май от Библията и гласеше, изписано с треперлива старческа ръка: