— Този свят е обезумял — избухнах аз със смесица от почуда и страх. — Джайлс Бенуик не е хубав, не е и богат.
— Хм, всъщност е — промърмори Джуд.
— Но не е ничие гадже. Не представлява символ на някакъв статут, за да привлече вниманието на Ребека.
— Като се изключи фактът, че е страшно богат — вметна Джуд.
— И все пак Ребека го е избрала.
— Точно така, точно, точно така — развълнува се и Шарън. — Странни времена! Настина много странни!
— Както е тръгнало, скоро принц Филип ще ме покани да му стана гадже, а Том ще излиза с кралицата — извиках аз.
— Не с Джером Претенцията, а с нашата собствена, скъпа кралица [Игра на думи. На английски една от жаргонните думи за гей е queen (кралица). — Б. пр.] — поясни Шарън.
— Прилепи ще заръфат слънцето — дадох простор на въображението си аз. — Коне ще се раждат с опашки на главите и кубчета замразена урина ще западат по покривните ни тераси да ни предлагат цигари.
— А сега и принцеса Даяна е мъртва — сериозно додаде Шарън.
Настроението ни рязко се промени. Умълчахме се, докато се опитвахме да смелим тази груба, шокираща и недопустима мисъл.
— Странни времена — произнесе Шарън и прокобно поклати шава. — Наистина странни времена.
2 септември, вторник
50,8 кг (определено трябва от утре да спра да се тъпча), алкохолни единици б (не бива да започвам да пия много), цигари 27 (не бива да започвам да пуша много), калории 6285 (не бива да започвам да ям по много).
8 ч. сутринта. В апартамента ми. Поради смъртта на Даяна Ричард Финч отмени всичко, което правеха във връзка с Момичето с тайландските наркотици (мен) и ми даде два дни отпуск да се съвзема. Не мога да се примиря със смъртта, пък и с каквото и да било друго. Може би ще настъпи национална депресия. Това е краят на една епоха, две мнения няма, но и начало на нова, както на есен започва новата учебна година. Време е за ново начало.
Твърдо съм решена да не се връщам към стария начин на живот и да прекарвам дните си в проверки на телефонния секретар и в очакване Марк да се обади, а да бъда спокойна и уравновесена.
8,05 ч. сутринта. Все пак защо ли Марк е скъсал с Ребека? Защо тя е тръгнала с очилатия Джайлс Бенуик? ЗАЩО? ЗАЩО? Дали е заминал за Дубай, защото още ме обича? Тогава защо не отговори на обаждането ми? Защо? Защо? Все едно. Всичко това е вече без значение за мен. Работя върху себе си. Ще отида да ми направят коламаска на краката.
10,30 ч. сутринта. Обратно в апартамента. Отидох със закъснение (8,30) само за да открия, че козметичката няма да идва „Поради принцеса Даяна“. Секретарката беше почти саркастична по този повод, но както й изтъкнах, кои сме ние да съдим какво преживява всеки различен човек. Ако всичко това ни научи на нещо, то е да не съдим другите.
Но на връщане към къщи ми беше трудно да поддържам това настроение, защото попаднах в страшно задръстване на Кенсингтън Хай Стрийт, което превърна нормалното десетминутно пътуване до дома в четирийсетминутно. Когато допълзях до причината за задръстването, се оказа, че улицата е в ремонт, но никой не работи. Вместо това имаше табела: „Работниците, ремонтиращи тази улица, решиха да прекратят работа през следващите четири дни в знак на почит към принцеса Даяна.“
Охо, телефонният секретар святка.
Беше Марк! Звучеше много слабо и през прашене.
— Бриджет… току-що научих. Много се радвам, че си на свобода. Страшно се радвам. Връщам се по-късно, през… — Настъпи силно прашене и връзката прекъсна.
— След десет минути звънна телефонът.
— Здрасти, мило, можеш ли да познаеш? Майка ми. Родната ми майчица! Изпитах огромен, главозамайващ прилив на обич.
— Какво? — казах аз с обилно насълзени очи.
— „Мини тихо сред шума и бързането и помни какъв покой се крие в тишината.“ Настъпи дълга пауза.
— Мамо? — най-сетне проговорих аз.
— Шшшт, мило, мълчи. — (Нова пауза). — „Помни какъв покой се крие в тишината.“
Поех дълбоко дъх, тикнах слушалката под брадичката си и се заех да си правя кафе. Разбирате ли, вече научих колко е важно да се отдръпваш от хорската лудост, тъй като и без това е достатъчно трудно да не откачиш ти самата. Точно тогава зазвъня мобифонът.
Като се опитвах да не обръщам внимание на първия телефон, който изведнъж бе започнал да се тресе и крещи: „Бриджет, никога няма да намериш покой, ако не се научиш да обичаш тишината“, натиснах бутона. Беше баща ми.
— А, Бриджет — заговори той с безизразен, армейски глас. — Ще поговориш ли с майка си по обикновения телефон? Май е закъсала.
Тя била закъсала? Изобщо ли не им пука за мен? За собствената им плът и кръв?
Дочух поредица ридания, писъци и необясними трясъци по „обикновения телефон“.