Може би цялата тази представа е погрешна. Може би трябва да започна да нося крещящо оцветени клоунски дрехи като Зандра Роудс или Сю Полард. Или да имам минимален гардероб и да си купя само три много стилни дрешки и да ги нося непрекъснато. (Но какво ще стане, ако ги покапя или повърна върху тях?!)
Така. Спокойно, спокойно. Трябва да си купя следното:
Черно найлоново сако (само 1)
Шалче. Или може би шал? Както и да е, нещо за около врата.
Кафяви панталони тип „ботуши“ (в зависимост какво ще се окаже това тип „ботуши“.)
Кафяв костюм за работа (или нещо подобно).
Обувки.
В обущарския магазин беше същински кошмар. Пробвах едни кафяви с четвъртити бомбета и високи токове в стил 70-те години, като непрекъснато изпитвах чувство за „дежа вю“ от времето, когато още ходех на училище, трябваше да си купя нови обувки и непрекъснато се карах с мама какви е разрешено да бъдат. И изведнъж осъзнах нещо ужасно: не беше само скапаното дежа вю, бяха абсолютно същите обувки, които си купих в шести клас от „Харди Уилис“.
Изведнъж се почувствах като невинна измамена жертва на модните дизайнери, които не са в състояние да измислят нещо ново. И още по-лошо — вече съм толкова стара, че младото поколение не помни нещата, които аз съм носила като гимназистка. Най-сетне започнах да проумявам причината, поради която по-възрастните дами ходят да си купуват джемпърчета от „Ягър“ — не искат уличната мода да им напомня за изгубената младост. Току-що стигнах до въпросния извод. Ще зарежа „Кукей“, „Агнес Би“, „Уисълс“ и т.н. в полза на семплите дрехи и духовността. А са и по-евтини. Прибирам се у дома.
9 ч. вечерта. В апартамента. Чувствам се някак особено празна. Лесно е да си мислиш, че всичко ще бъде различно, като се върнеш, но се оказва, че си е същото. Ами ако аз трябва да го направя различно? Но какво да сторя с живота си?
Знам. Ще хапна малко сирене.
Работата е там, както пише в „Будизъм: Драмата на богатия монах“, че атмосферата и събитията около теб се създават от атмосферата в теб. Тъй че нищо чудно, че всички неприятности — Тайланд, Даниел, Ребека и т.н. — се случиха. Трябва да започна да бъда по-вътрешно изискана и духовно пречистена и тогава ще започна да привличам добри неща и мили, любящи, уравновесени хора. Като Марк Дарси.
Марк Дарси, когато се върне, ще види новата мен, спокойна и уравновесена, привличаща навред около себе си мир и ред.
5 септември, петък
53,8 кг, цигари 0 (триумф), бр. секунди без секс 14 774 000 (катастрофа), (ще трябва да се боря и с двата порока).
8,15 ч. сутринта. Така. Станах рано и съм бодра. Виждате ли, това е важно: да започнеш добре деня!
8,20 ч. сутринта. Охо, имам колетче. Може да е подарък!
8,30 ч. сутринта. Ммм. В кутийка за подаръци е, с розички отгоре. Може да е от Марк Дарси! Може да се е върнал.
8,40 ч. сутринта. Красив, малък, позлатен патрон с името ми, гравирано отгоре. Вероятно е от „Тифани“! С червено връхче. Може да е червило.
8,45 ч. сутринта. Странно. Няма бележка. Може да е промоция на червило от някоя рекламна фирма.
8,50 ч. сутринта. Не е червило, защото е плътно. Може да е сувенир. С името ми отгоре! Сигурно е покана за купон от някоя авангардна рекламна фирма, може да е промоция на ново списание, озаглавено „Червило!“, може да е продукт на Тина Браун!, а поканата да е за бляскавия купон, който ще последва.
Да, виждате ли. Май ще ида до „Монети“ за едно капучино. Но никакъв шоколадов кроасан.
9 ч. сутринта. В кафенето съм. Хм. Много се радвам на подаръчето, но не съм сигурна, че е сувенир. Или ако е, е с много неясно предназначение.
По-късно. О, Боже. Тъкмо седнах с капучиното и шоколадовия кроасан и влезе Марк Дарси, просто така, сякаш никога не беше заминавал — с деловия костюм, прясно избръснат, с леко порязване на брадичката, залепено с тоалетна хартия, каквато му беше традицията сутрин. Отиде до гишето за поръчки и остави куфарчето си на пода, сякаш търсеше някого или нещо. Видя ме. За един дълъг момент погледът му се смекчи (макар и все пак да не се разтопи като сладолед). Обърна се да си вземе капучиното. Бързо си придадох още по-спокоен и уравновесен вид. После се запъти към масата ми, вече с много по-делови вид. Изпитах силно желание да го прегърна.
— Здравей — отсечено заговори той. — Какво си получила? — кимна към подаръчето.
Едва успях да проговоря през вълната от любов и щастие, която ме задушаваше, и му подадох кутийката.