Двамата влязоха в пивницата. Огромната каменна зала беше пълна с рицари и техните оръженосци. Някои от мъжете бяха застанали близо до голямото огнище, където се печеше къс месо, или разговаряха, разпръснати на групички. Имаше около двадесетина грубо сковани дървени маси, от които повечето бяха заети. Въпреки че имаше две врати — по една в двата края на голямата зала — беше топло и задушно. Почти всички рицари бяха облечени в ризници, а оръженосците им също в кожени дрехи и изглежда никой не се чувстваше удобно.
В родния им край, далече от бойните полета, Ролан и съседите му — Роже, Турстон и Джофри — предпочитаха къси пелерини, които намятаха над памучни ризи и кожени панталони. Те се закопчаваха с тока на едното рамо и позволяваха лесен достъп до меча, какъвто мъжете като тях винаги носеха със себе си. Леките пелерини бяха много по-удобни, от тежките ризници и кожените туники. Ролан предпочиташе кожените дрехи, тъй като не можа да свикне с късата пелерина, макар да му се струваха някак женствени, а и фактът, че Роже от Мезидон ги предпочиташе, го караше да ги избягва.
Роже от Мезидон също беше в пивницата заедно с двама свои васали и техните оръженосци. Ги пътуваше без оръженосец, а оръженосецът на Ролан бе покосен от ятагана на един сарацин и той все още не си бе намерил нов.
Ролан познаваше единия от васалите на Роже, рицаря Магнус, който бе повереник на бащата на Роже. Магнус, както и Ролан, бе на двадесет и четири години и бе тренирал воинските си умения заедно с Ги, Роже и Ролан.
Роже, който бе на двадесет и шест години, бе най-възрастният от тях и в миналото неизменно бе техен водач. Имал бе тежко детство и юношество, тъй като бе втория син и отлично знаеше, че трябва сам да си проправя път в живота. Той завиждаше на Ролан, защото един ден щеше да бъде господар на Монвил, независимо дали бе копеле, или не. Това, че един незаконен син бе богат наследник, докато Роже, син на благородник, нямаше да наследи нищо, още повече засилваше омразата му към Ролан. Между двамата непрекъснато възникваха разпри и тъй като Роже бе по-голям, обикновено печелеше двубоите и всеки път злорадстваше и издевателстваше над победения си съперник. Биеха се и се караха през цялото си юношество — повече, отколкото ако бяха родни братя. Враждата помежду им не престана и по-късно.
Роже пръв забеляза Ролан, но не го удостои с внимание. Обаче Магнус зърна Ги и скочи от мястото си, за да ги поздрави.
— Не мога да повярвам на очите си! Та това е Ги от Фалез, Ги дребосъка! — бурно възкликна Магнус. — Цяла вечност не съм те виждал. Ти не се ли закле във вярност на стария Лутър от Монвил?
— Да — сковано отвърна Ги.
Споменаването на прякора от детството му, го накара да настръхне. Дребосъкът! Той не беше висок и нищо не можеше да промени този факт. Това го бе направило обект на безброй подигравки от страна на младежи като Роже и Магнус, които се перчеха с ръста и теглото си. Ролан бе изпитвал жалост към него и се бе опитвал да го защити, като често се биеше заради него. Това ги бе сближило много и сега Ги се чувстваше задължен за цял живот на Ролан, заради предаността и подкрепата му.
— И какво е довело един васал на Лутър в Арл? — попита Роже.
— Възникнаха някои…
Но преди Ги да довърши обяснението си, Ролан го смушка в ребрата.
— Баща ми се е затъжил за мен — безгрижно рече Ролан, а думите му накараха Магнус да се задави с бирата си. Всички присъстващи знаеха колко смешно и нелепо е това твърдение. Роже се намръщи и Ролан си помисли, че все пак ще му се наложи да се бие, преди да се завърне в Нормандия.
Той седна на каменната пейка срещу Роже. Прислужницата — същото момиче, заради което двамата се бяха сбили — донесе бира на новодошлите и плахо се отдръпна, усетила напрежението, което се възцари с появата й. И преди се бяха били за нея, ала никога досега не бяха го правили толкова груби и безмилостни мъже, които въпреки това се харесваха на жените.
Ги застана зад Ролан, учуден от намръщеното лице на Роже. Беше хубав мъж, с ясни сини очи и сламеноруса коса — типичен норман, ала сега лицето му бе сгърчено в сурова гримаса. Той рядко се смееше, освен когато се присмиваше някому. Ролан и Роже си приличаха на външен вид — и двамата бяха яки и мускулести, ала чертите на лицето на Ролан не бяха толкова сурови и груби. Ролан бе красив мъж, притежаваше чувство за хумор и се усещаше, че е добър по душа.
— Значи баща ти се затъжил за теб, така ли? — недоверчиво попита Роже. — Но защо ще изпраща един рицар да те заведе у дома, след като и обикновен слуга би свършил същата работа?
— Струва ми се, че не е редно да си вреш носа в моите работи — сряза го Ролан.