— Нима очакваш да ти повярвам, че съм ти липсвала толкова много?
— Всяка дума, която казах, е истина, дори нещо повече! — пламенно отвърна той. — Искам да се върнеш с мен в Монвил. Лутър е мъртъв и сега аз съм господарят на Монвил.
Очите й се разшириха.
— Лутър мъртъв?! Ти не си го…
— Не, не бях аз. Турстон нападна Монвил през пролетта. Имаше битка. Но аз отмъстих за Лутър. Открих, че… държа на стареца повече, отколкото съм подозирал.
— Съжалявам за Лутър — искрено промълви Бриджит. — Много хора ли изгубихте?
— Не, имаше повече ранени, отколкото убити. Но Турстон и Роже паднаха, пронизани от меча ми. Никога повече няма да ни създават неприятности.
— И Роже ли е мъртъв?
— Той ме прониза в гръб, а аз мълниеносно съм отвърнал на удара и също съм го пробол смъртоносно. Дори не съм го видял, докато съм падал.
— Паднал? Значи си бил сериозно ранен? — Погледът й тревожно се плъзна по него.
— В гърба — отвърна Ролан.
Очите й се разшириха.
— Значи той отново те нападна в гръб, както в Арл?
— Ти знаеш за това?
Бриджит му хвърли гневен поглед.
— Едно дребно обстоятелство, което ти никога не си споменавал. Моят брат ти е спасил живота! И ти много добре му се отплати, нали? — горчиво добави Бриджит.
— Бриджит…
— Знам, не си знаел, че съм негова сестра, мислил си, че той е моят господар, повярвал си, че той иска да се ожени за мен… И въпреки това ме отведе със себе си! Ти не си оправдал доверието му!
— Направих го, когато всички помислихме, че съм те изнасилил. Стореното бе сторено и не можеше да се промени. Да не мислиш, че бях горд със себе си? Не можех да понеса мисълта, че съм такъв подлец. Та аз отвеждах любимата му със себе си. Но какво можех да направя? Дрюода заплаши, че ще те погуби, ако те оставя тук. Ти какво щеше да направиш, ако беше на мое място?
— Това, което трябваше да направиш, Ролан, бе да се откажеш от мен, без да се биеш с Куинтин!
— Не е толкова просто, cherie — меко отвърна Ролан. — Не можех вече да те дам на него, не и след като смятах, че той възнамерява да се ожени за теб. Аз исках да бъдеш моя съпруга.
Младата жена се извърна. Последните му думи продължаваха да звучат в съзнанието й: „Аз исках да бъдеш моя съпруга.“
Ролан помисли, че тя е разстроена.
— Вече никога няма да вляза в двубой с него, Бриджит! Сега вече знам, че е твой брат. Опитах се да се помиря с Куинтин, но той не пожела да ме изслуша. Предложих му да се оженя за теб, но той ми отказа. Не мога да се бия с него, а той никога няма да те даде доброволно. Бриджит, искам да бъдеш моя съпруга! Ти си дамата на сърцето ми. Никога не съм искал нещо толкова силно, както искам теб.
Младата жена усети как сълзи парят в очите й. Колко пъти се бе молила да чуе тези думи! Но това бе отдавна и тя бе спряла да се моли Бог да го изпрати при нея. Гордостта й бе наранена. В сърцето й бе останала само горчивина, тъй като я бе изоставил и се бе отказал от нея. През всичките дълги месеци на бременността тя бе имала отчаяна нужда от него.
— Вече е твърде късно, Ролан — задавено прошепна тя.
Сърцето му сякаш спря да бие.
— Да не би да си се омъжила?
— Не.
— Тогава не е късно — с надежда изрече Ролан.
Протегна ръка към нея, но тя се отдръпна. Извърна се настрани и промълви:
— Не ме докосвай! Нямаш право да ме докосваш. Нямаш право да идваш тук и да ми предлагаш брак. Къде беше преди месеци, когато… когато… — Огромна буца заседна на гърлото й и я задави. Отчаяно се опитваше да не се разплаче. — Няма да се омъжа за теб, Ролан. Трябваше да дойдеш много по-рано, когато… все още имах някакви чувства към теб. Аз… вече не изпитвам нищо.
Ролан я сграбчи за раменете, разтърси я и насила я накара да го погледне в очите.
— Но аз идвах преди няколко месеца, но твоят брат ме изгони! Оттогава кръстосвам страната. Не можах да се върна у дома. Без теб домът не означава нищо за мен.
Младата жена твърдо поклати глава.
— Не ти вярвам! Куинтин щеше да ми каже, ако беше идвал по-рано.
— По дяволите, Бриджит! — извика Ролан. — Аз те обичам!
— Ако ме обичаше — извика в отговор тя, — щеше да дойдеш много по-рано!
Младият мъж отчаяно я сграбчи и притисна устни към нейните. Той й бе разкрил сърцето си, а тя искаше да го унижи, нещо повече — да го унищожи.
Бриджит се изви назад, опитвайки се да го отблъсне. Най-сетне Ролан я пусна. Очите й мятаха гневни мълнии.
— Не биваше да правиш това, Ролан! Аз не те обичам вече!
Младият мъж събра остатъците от гордостта си, обърна се и напусна замъка, без да се обръща назад.
— Господи, изобщо не ме е грижа! — извика Бриджит в празната зала.
— За какво не те е грижа?