Обърна се и видя Куинтин да стои на прага. Младата жена стисна зъби, за да не се разплаче.
— Не ме интересува, че Ролан си отиде — сковано повтори Бриджит.
— Радвам се да го чуя — отвърна брат й, но беше повече от ясно, че не й вярва.
Не знаеше какво да й каже. Изпита угризение на съвестта. Много добре познаваше сестра си. Тя не мислеше нито дума от това, което бе казала на Ролан. Защо той, собственият й брат, не бе разбрал по-рано колко много тя държи на този мъж? Защо бе оставил собственият му гняв да го заслепи?
Още не бе късно. Но как да й каже за ужасното нещо, което бе извършил? Дали това откритие нямаше да я настрои окончателно против него? Куинтин събра сили и започна:
— Този Ролан притежава повече хладнокръвие и смелост от всеки мъж, когото съм срещал досега — започна Куинтин. — Или може би това е любов…
— Какво говориш?
— Той идва преди няколко месеца, Бриджит. Не ти казах, защото не исках да те разстройвам, особено в твоето състояние. Той се опита да се помири с мен, но аз не пожелах да го изслушам. Предупредих го никога повече да не стъпва тук, но както виждаш, не се е вслушал в думите ми. А сега, мога само да те помоля да ми простиш, загдето не ти казах навреме. Той е варварин и грубиян, но ако държиш на него, ще го настигна и ще го помоля да се върне.
— О, Господи, Куинтин! — Горещи сълзи запариха лицето й. — Дали не е твърде късно?
— Ще се опитам да го спра — колебливо се усмихна брат й.
— Не! — извика тя. — Аз съм тази, която трябва да го спре.
Бриджит хукна навън. Куинтин я последва до вратата и видя как прекоси двора, изтича през портите на замъка и сетне се изгуби от погледа му. Насили се да не се втурне след нея. Не биваше отново да се намесва.
Ролан яздеше по прашния път, но все още бе достатъчно близо, за да чуе отчаяния й вик. Не спря. Дори не се обърна назад.
Тя тичаше след него, викайки името му отново и отново. Всичко бе заради нейната проклета гордост. Ролан щеше да си замине завинаги от нейния живот. Проклета гордост! Да върви по дяволите! Разплака се, страхувайки се, че наистина е твърде късно, че го е наранила прекалено дълбоко.
— Ролан, моля те!
Избухна в горчиви ридания, спъна се в полите на роклята си и падна. Бързо се изправи и отново затича, но разстоянието помежду им се увеличаваше.
— Ролан, върни се!
Това бе последният й нещастен зов, ала той не се обърна. Бриджит се свлече на колене по средата на пътя, наведе глава и цялата се разтресе в безутешен плач.
Ролан не издържа, обърна се и в този миг я видя свита на прашния път. Спря, поколеба се и обърна коня. Бриджит чу приближаващия конски тропот и се опита да се изправи. Ала силният гняв в думите на Ролан я спря.
— Що за лудост! Да не би да си забравила да ми кажеш нещо, което окончателно да сломи сърцето ми?
Не можеше да го вини. Наистина се бе държала безсърдечно и жестоко с него.
— Ролан… — Нерешително протегна ръка към крака му на стремето. Очите й го умоляваха да й повярва. — Ролан, обичам те…
Очите му още повече потъмняха от обида и гняв.
— Е? — студено произнесе младият мъж, — какво се очаква сега от мен? Да те попитам за втори път дали си съгласна да стенеш моя жена и ти отново да ми откажеш? Един удар право в сърцето ми не е ли достатъчен за теб?
— Ролан, толкова дълго те чаках. Така горещо се молих да дойдеш, но накрая се простих с тази надежда. Бях нещастна и огорчена, защото мислех, че повече не те интересувам. Опитах се да те забравя, но не успях.
Изражението на лицето му не се смекчи.
— Ако ме обичаше, Бриджит, нямаше да ми откажеш.
— Говореше моята наранена гордост! Смятах, че ако наистина държиш на мен, щеше да дойдеш много по-рано.
— Но аз идвах!
— Едва сега го узнах. Куинтин току-що ми призна. Не ми е казал по-рано, защото не знаел дали те обичам. А аз не му бях казала истината, защото се страхувах, че никога няма да ти го прости.
— Да не би да искаш да кажеш, че си ми простила за това, което се случи между мен и Куинтин?
— Аз те обичам, Ролан, и бих ти простила всичко… Всичко! Моля те, не позволявай на гордостта си да застане между нас, както направих аз. Иначе ще умра!
Ролан скочи от коня и я взе в прегръдките си.
— Малко мое съкровище — дрезгаво промълви той. — Нито един мъж не може да обича повече една жена. Ти ще бъдеш моя завинаги. Нищо на този свят не може да ни попречи, сега, когато знам, че и ти ме обичаш. — Взря се продължително в очите й. — Сигурна ли си?
— Сигурна съм, дълбоко сигурна — усмихна се тя и погали красивото му, силно лице.
Ролан радостно се засмя.
— Сега вече можем да си идем у дома.