— Каза ли нещо?
Лечителят кимна.
— Когато отвори очи, явно мислеше, че се намира в някакво рибарско селище. Според мен, прекарал е доста седмици на брега, възстановявайки се от предишни рани.
Ролан се намръщи.
— Рани?
Лечителят кимна.
— Този млад мъж е бил оставен на милостта на селяните. Едва е оживял. Каза ми, че една седмица не бил на себе си, а още няколко — не можел да говори. Получил е много лош удар по главата.
— Кой е той? — разтревожено попита Ролан.
— Сир Ролан, мъжът е смъртоносно ранен. Не съм го разпитвал, само изслушах това, което можа да ми каже. Беше в треска. Когато му съобщих, че не може да става, той ми спомена за предишната си рана. Спомена нещо и за сестра си — тревожел се за нея, но изгуби съзнание, преди да успее да продължи. Според мен, състоянието му е критично.
— Може ли да го видя?
— Казах ви, че в момента е в безсъзнание.
— Ще чакам, докато дойде на себе си. Трябва да говоря с него.
— Много добре.
— Ето виждаш ли, лечителят има някакви надежди — продължи да настоява Ги. — Да тръгваме за вкъщи. Нямаме повече работа тук.
Ролан изгуби търпение. Честта го задължаваше да остане, ала изглежда старият му приятел не разбираше това.
— Върви по дяволите! — избухна той. — Мърмориш като някаква жена! Щом си толкова нетърпелив, тогава тръгвай!
— Ролан, аз само ти напомням, че трябва да побързаме. Може вече да е твърде късно. Докато съм пътувал насам, Турстон от Мезидон може вече да е нападнал Монвил, за да изпревари студовете.
— Можеш да тръгваш. Аз ще те настигна по пътя.
— Но аз не мога да те оставя да пътуваш сам.
Ролан остро изгледа приятеля си.
— И откога се нуждая от ескорт? Или ти просто не вярваш, че ще те последвам? Виждам, че е така — ухили се Ролан. — Тогава можеш да вземеш вещите ми със себе си. Остави само коня и доспехите ми. Така ще бъдеш сигурен, че ще те последвам. Ще се присъединя към теб някъде между поречията на Рона и Лоара. Ако не се срещнем там, сигурно ще те настигна, след като напуснеш долината на Лоара. Не ме изчаквай, а продължавай напред.
Ги неохотно се съгласи и потегли, а Ролан влезе в шатъра, седна на нара до болния и остана там през целия следобед. Когато вечерта настъпи, търпението му бе възнаградено, тъй като раненият отвори очи. Той се опита да се надигне, но Ролан го възпря.
— Не бива да се движиш. Раната ти може отново да се отвори.
Светлокафявите очи на мъжа се втренчиха в Ролан.
— Познавам ли те? — Говореше на френски. Замълча за миг и сетне сам си отговори: — Видях те миналата вечер в онази пивница.
— Оттогава минаха три вечери, приятелю.
— Три? — изпъшка непознатият. — Трябва да намеря хората си и незабавно да се върна в Бери.
— Никъде няма да ходиш, поне за известно време. — Мъжът отново простена. — Да повикам ли лечителя?
— Само да може да направи чудо и да ме излекува в тази минута! — прошепна раненият.
Ролан се усмихна.
— С какво мога да ти помогна? Ти спаси живота ми и пострада заради мен.
— Пострадах от собствената си глупост. Само два пъти в живота си съм се намесвал в подобни битки и двата пъти едва не умрях. Винаги съм вярвал, че един мъж е длъжен да се бие честно.
— Разбрах, че напоследък си се възстановявал от тежка рана на главата. Със сарацините ли се би?
— Да. Аз и още трима рицари преследвахме тези разбойници, докато се опитваха да избягат. Ала внезапно се обърнаха и се нахвърлиха върху нас. Конят ми се спъна и ме хвърли на земята. Следващото нещо, което си спомням е една рибарска колиба. Главата ме цепеше от страхотна болка. Казаха ми, че една седмица съм бил в безсъзнание. Дойдох в Арл веднага щом се съвзех, но не можах да намеря васалите си. Мислех си, че ще открия поне някои от тях в онази пивница, но нямах късмет.
— Но, аз имах късмет, че се оказа там.
— Не можех да не се намеся, когато видях как онзи рицар се промъкваше зад гърба ти — заяви мъжът.
— Е, ти спаси живота на Ролан от Монвил. Как мога да ти се отплатя?
— Моли се да оздравея по-бързо.
Ролан се засмя. Въпреки тежкото си състояние, раненият бе запазил чувството си за хумор.
— Разбира се, че ще се моля за теб. А как ти е името? Трябва да го знам, щом ще трябва да моля на светците за теб.
— Куинтин дьо Луру.
— Франк ли си?
— Да, от Бери.
— Семейството ти там ли живее?
— И двамата ми родители са мъртви. Остана само сестра ми и… — Мъжът замълча. — Има нещо, което можеш да направиш за мен.
— Само го назови!
— Става дума за тримата ми васали, които ме придружаваха. Ще ти бъда много благодарен, ако ги намериш. Ще изпратя един от тях у дома, за да каже на сестра ми, че съм жив, но поне още няколко седмици няма да мога да се върна вкъщи.