— Казах ти, че не съм откраднала нищо!
— Лъжеш! — прокънтя гласът му. — Достатъчно! Моето търпение се изчерпа!
Той дръпна юздите на кобилата й и двамата препуснаха към Луру. Хилдегард бе тази, която ги посрещна в осветения от факли двор и очите й светнаха от радост, когато видя Бриджит и високия рицар.
— Няма ли най-сетне да се вразумиш, момиче? Господарката винаги е била много добра с теб, ала се страхувам, че този път ще си платиш за глупостта. Върви да я почакаш в стаята си.
— В коя стая, Хилдегард? — язвително попита Бриджит. — В моята предишна стая или в слугинската колиба, която обитавах напоследък? Не е нужно да ми отговаряш. Ще отида в колибата, защото и без това ще ме изпратят там, преди да е разсъмнало.
Ролан поклати глава, докато гледаше как Бриджит гордо закрачи през двора, сетне се насочи към една от колибите на слугите и влезе вътре.
— В името на Вси светии — невярващо изрече той, — никога не съм виждал толкова оперена крепостна!
— Какво? — Хилдегард извърна поглед от колибата, в която бе изчезнала Бриджит и смутено го погледна.
Ролан подигравателно се засмя.
— Тя се опита да ме убеди, че била благородна девица. Но мен не могат да ме излъжат толкова лесно. Тази слугиня не само ще бъде наказана за кражба, но и заради дръзкото си държание. Ако беше моя собственост, кълна се, никога нямаше да позволя да се държи толкова нагло.
Хилдегард не каза нищо. Очевидно рицарят, който бе довел Бриджит вкъщи, я бе сметнал за избягала крепостна!
— Ще заповядате ли в салона, сир? Господарката ще бъде предоволна, че сте върнали тази… непокорница.
ШЕСТА ГЛАВА
Хилдегард набързо разказа на Дрюода за пристигналия рицар, който бе довел Бриджит. Непознатият бе поканен в голямата зала, където му бе поднесено вино и храна.
Хилдегард се изкиска и хвърли предпазлив поглед към младия мъж.
— Дадох му вино, но вътре сипах малко прах, който ще му развърже езика.
— Искаш да кажеш, че си го упоила?
— Трябва да разберем какво знае за Луру, нали? Той все още се държи, но няма да е за дълго. Ела, да отидем при него.
— Аз ще се погрижа за този норман, а ти трябва да свършиш нещо по-важно — отвърна Дрюода и погледна злобно към стаята на Бриджит. — Днес малката почти успя да избяга, въпреки онези дръвници, които бях наела да я пазят. Ако не бе този рицар, тя щеше да е на свобода и ние щяхме да загубим всичко, което придобихме с толкова усилия. Десет удара с камшик ще я вразумят.
— Искаш да я нашибам с камшик?
— Точно така. Ала преди това й завържи здраво устата. Не искам слугите в къщата да научат, но искам да страда достатъчно, за да няма сили за ново бягство. Не я наранявай до кръв. На Вилхелм няма да му хареса, ако невестата му има грозни белези. — Дрюода се усмихна на старата си приятелка. — Сигурна съм, че той ще иска сам да украси нежната й плът с белези, ако всичко, което съм чувала за него, се окаже истина.
Дрюода се приближи към рицаря. Клепачите му бяха натежали, а главата — отпусната. Изглеждаше така, сякаш се опитва да не заспи на масата.
— Дължа ви голяма благодарност — величествено заяви Дрюода.
Той повдигна клепачи, но му трябваха няколко мига, за да фокусира погледа си. Беше огромен младеж, със сурова красота. Имаше силна и войнствена брадичка и набола твърда брада. Носът му бе остър, а очите — с цвета на сапфир. Да, наистина беше красив мъж.
— Вие ли сте господарката на Луру?
— Да, аз съм.
Ролан поклати глава, опитвайки се да избистри погледа си, ала онова, което виждаше, не се промени. Едрата и тромава жена, която изглеждаше два пъти по-възрастна от него, никак не съответстваше на образа, който си бе изградил за сестрата на Куинтин дьо Луру. Защо ли бе очаквал да срещне хубава млада дама?
— Нося ви радостни вести, мадам — изломоти Ролан. — Вашият брат е жив.
— Сигурно нещо сте се объркали, рицарю — остро отвърна Дрюода. — Аз нямам брат.
Ролан се изправи на крака, ала погледът му отново се замъгли и той се отпусна на пейката, проклинайки мислено тази жена, която го бе накарала да чака, и силното вино, което му бяха поднесли.
— Знам, че мислите, че брат ви е мъртъв, но аз съм тук, за да ви уверя, че не е. Куинтин дьо Луру е жив.
— Куинтин… жив?! — Дрюода съкрушено се стовари на пейката до норманския рицар. — Как… как е възможно?
— Оръженосецът на вашия брат го помислил за мъртъв и толкова бързал да се махне от бойното поле, че не изчакал да се увери с очите си. Някакви рибари намерили вашия брат и го отнесли в селището си. Минало доста време, докато се възстановил.