— Кого да проводя, Едора? — въздъхна Бриджит. — Слугите с радост ще изпълнят молбата ми, но и те нямат разрешение да напускат имението.
— Леандър ще ви помогне. Или пък някой от васалите ни — настоя слугинята.
— Дрюода не разрешава на Леандър да напуска имението — отвърна девойката. — Тя дори не му позволи да отиде до абатството в Бурж, за да купи вино. Освен това, успяла е да убеди васалите на брат ми, нейният съпруг Уолфрид да стане управител на имението, след като ме омъжи, и още, че ще ми намери съпруг, който ще им бъде добър господар, ако изпълняват нейните заповеди, а не моите.
— Замъкът на граф Арнулф от Бери е на повече от един ден езда оттук. Как бих могла да стигна дотам?
— Но…
— Замълчи, Едора! — смъмри дъщеря си Алтия. — Приказките ти разстройват нашата господарка. Да не би да искаш да пътува сам самичка из кралството? Да стане лесна жертва на крадци и разбойници?
Бриджит потрепери и въпреки силния огън в огнището, студени капки пот оросиха гладкото й чело. Втренчи се в до половина оскубаната гъска и се замисли над нерадостната си съдба.
Едора хвърли съчувствен поглед към нещастната дъщеря на барона.
— Защо не излезете навън да нахраните Улф, госпожице? Аз ще довърша гъската вместо вас.
— Не. Ако дойде Хилдегард и види, че не съм тук и не работя, веднага ще се завтече при Дрюода. Когато Мейвис се опълчи срещу заповедта на Дрюода да върша слугинската работа, Дрюода нареди да я набият и я изгони. Бях безсилна да помогна на моята стара приятелка. Стражите изпълняват заповедите на Дрюода, а не моите. След това разбрах, че Мейвис е загинала по пътя, нападната от крадци! Да загубя Мейвис, бе все едно да загубя майка си втори път. — Гласът на Бриджит затрепери и сълзи опариха очите й, но тя бързо ги избърса. Мейвис се бе грижила за нея от деня на раждането й. Старата келтка бе заместила майка й след смъртта й и всеотдайно и нежно бе бдяла над нея.
— Вървете, госпожице. — Алтия нежно побутна Бриджит. — Нахранете бедното куче. То винаги успява да ви развесели.
— Да, вървете, господарке. — Едора заобиколи масата и зае мястото на Бриджит. — Аз ще довърша гъската. А ако Хилдегард довтаса, ще отнесе такава плесница, че няма да смее повече да припари до кухнята.
Бриджит се усмихна, като си представи как дебелата прислужница на Дрюода получава плесница. Взе таблата с остатъците от храна за кучето и остави Алтия да наметне на раменете й вълнената пелерина. Сетне излезе от кухнята и предпазливо огледа просторната зала. За щастие, нямаше никой, като се изключат две мълчаливи слугини, които разстилаха тръстикови рогозки по пода и дори не вдигнаха глави.
Младото момиче познаваше по име всички слуги в замъка и ги чувстваше като семейство — всички, освен Хилдегард, която бе дошла заедно с Дрюода и Уолфрид. Обитателите на замъка живееха задружно и щастливо преди неочакваната смърт на Куинтин и преди неговата леля да се превърне от гостенка в господарка.
Въздухът навън бе свеж и хладният вятър довяваше мириса на оборска тор от оградения стопански двор, разположен в западната част на имението. Бриджит се запъти натам и мина покрай конюшните, обора с козите и схлупените къщурки, в които спяха слугите. Отстрани, до конюшните, беше краварникът, а зад него — свинарникът. По заповед на Дрюода, Улф бе затворен заедно с другите ловни кучета в голямата колиба от другата страна на обора. Кучето беше любимецът на Бриджит и винаги досега се бе радвал на неограничена свобода, ала сега бе затворник също като господарката си.
Бащата на Бриджит го бе намерил преди седем години в гората, която се простираше върху по-голямата част от земите между имението Луру и река Лоара. Когато баронът донесе кутрето в къщата, Бриджит бе едва на десет години. Още тогава личеше, че ще порасне огромно животно. Баща й не бе и предполагал, че кучето ще се превърне в неин любимец. Ала тя бе обикнала Улф от пръв поглед и макар че й бе забранено да се приближава до него, не можеше да се въздържи. Скоро се разбра, че и животното е не по-малко привързано към Бриджит и че няма никаква опасност да я нарани. Със своите метър и петдесет и седем, брадичката на Бриджит съвсем малко надвишаваше огромната бяла глава на Улф. А когато се изправеше на задните си крака, песът бе с почти тридесет сантиметра по-висок.
Улф знаеше, че младата му господарка ще го навести и я очакваше нетърпеливо пред вратата на колибата. Имаше нещо необяснимо в това, че кучето винаги знаеше къде се намира Бриджит. В миналото, много често той разбираше кога тя е напуснала имението и дори и да бе вързан, прегризваше каишката си и я настигаше по пътя. Девойката не можеше да отиде никъде, без вярното животно да я следва по петите. Ала тя вече не ходеше никъде. Същото се отнасяше и за Улф. Бриджит му се усмихна и отвори вратата.