Дрюода трескаво започна да обмисля положението. Нямаше основания за паника. Този мъж очевидно я смяташе за сестрата на Куинтин.
— И къде… е моят скъп брат сега?
— В Арл, откъдето пристигам и аз. Отивам на север и той ме помоли да се отбия в имението и да ви съобщя радостната вест. Той има още малко работа в двора на херцога. Ще остане още няколко седмици в града, ала не искаше напразно да оплаквате смъртта му.
— Значи ще закъснее? И кога да го очаквам?
— След месец, а може би и по-скоро.
Дрюода се изправи.
— От ваша страна е изключително благородно да дойдете тук и да ми донесете тези прекрасни вести. Наистина съм ви много благодарна.
— Мадам, задължен съм на вашия брат и това е съвсем дребна услуга.
— Задължен ли?
— Вашият брат ми спаси живота.
Дрюода нямаше никакво намерение да си губи времето в разни истории.
— Разбира се, тази вечер ще бъдете мой гост. Ще ви изпратя някоя млада девойка за компания.
Ролан отново се опита да се изправи и този път успя да се задържи на краката си.
— Благодаря ви, мадам.
Дрюода се усмихна, пожела му любезно лека нощ и го остави да чака завръщането на Хилдегард, която щеше да го отведе в стаята му.
Срещна прислужницата на двора и я попита припряно:
— Погрижи ли се за момичето?
— Не чу ли воя на кучето й? Радвам се, че този звяр е завързан в колибата.
— Проклетнице, сигурно някой е разбрал какво си направила! — ядно изсъска господарката й.
— Само кучето усети — увери я прислужницата. — Наоколо нямаше жива душа, за да види мъките й. А какви са новините, които този норман донесе?
— От лоши по-лоши. Побързай да го заведеш в стаята му, а след това ела при мен. Чака ни доста работа.
Хилдегард тутакси изпълни заповедта на Дрюода. Когато се върна, завари господарката й нервно да крачи из стаята.
— Какво се е случило?
— Куинтин е жив.
— О, не! — извика Хилдегард. — Той ще ни убие!
— Замълчи, глупава жено! — сряза я Дрюода. — И преди съм убивала и ще го сторя отново, ако трябва да запазя това, което с толкова мъки съм спечелила. Няма да позволя да ми бъде отнето нищо! Моят племенник ще пристигне в Луру след няколко седмици. Така ми каза норманът.
— Ако дойде тук, Бриджит ще му разкаже всичко — уплашено изхриптя Хилдегард.
— Тя няма да бъде тук, за да му каже — твърдо отсече Дрюода. — До сватбата ще я заведа в имението на сир Вилхелм. След това ще отида при граф Арнулф с новината за смъртта на Куинтин. Бриджит ще бъде омъжена, преди той да пристигне, а ако всичко се нареди както съм го замислила, той никога няма да се върне — зловещо просъска Дрюода.
СЕДМА ГЛАВА
Бриджит лежеше неподвижно върху сламеника.
Сълзи се стичаха по лицето й. Хлипанията я караха да потръпва, а и най-малкото движение й причиняваше жестока болка.
Девойката все още не можеше да повярва, че са й причинили всичко това. Тъкмо бе привършила с прането на изкаляните си дрехи, когато Хилдегард и двамата пазачи се втурнаха в колибата. Смъкнаха дрехите й и я завързаха. Преди да разбере какво става, я хвърлиха по очи на пода, а мъжете я заклещиха от двете страни. Болката беше нечовешка. Сякаш огнени пламъци ближеха гърба й всеки път, когато коженият камшик на Хилдегард изплющяваше върху голия й гръб. Момичето не можеше да направи нищо, освен да сподавя виковете си в памучния парцал, с който й бяха запушили устата. Изгуби съзнание и когато дойде на себе си, разбра, че е сама, оставена да лежи гола и окървавена върху мръсния, прашен сламеник.
Зарида безутешно, но се помъчи да се съвземе. Нямаше да се предаде! Трябваше само да вземе роклята със сапфирите и малко храна. Беше премаляла от глад, тъй като не бе яла през целия ден. Трябваше да събере силите си и да се опита отново да избяга. Но този път щеше да вземе и Улф.
Ролан неспокойно се въртеше в леглото си. Сънуваше все един и същ кошмар. Понякога онова, което му се присънваше, беше приятно, понякога тревожно или плашещо, ала Ролан никога не можа да разтълкува този сън. Не го сънуваше често, поне не толкова често, както в детството си, ала той винаги го спохождаше, когато нещо го измъчваше.
Сънят започваше с приятно чувство. Сетне следваха лица, сред които го поразяваше това на млад мъж, което изплуваше от небитието, последвано от образа на млада жена. Ролан никога не бе срещал тези хора, освен в кошмара си. Лицата бяха редом и го гледаха някак отвисоко. Ала Ролан не изпитваше страх от тях. Те излъчваха топлина, нежност и щастие — щастие, каквото младият мъж никога досега не бе изпитвал в живота си. Ала сетне нещо разрушаваше магията, макар Ролан да не знаеше какво е то. Лицата изчезваха и на тяхно място идваше гнетящото чувство за пустота и безвъзвратна загуба.