— Чувстваш се като господар, нали? Не чакаш като другите животни да дойде някой от слугите да те нахрани. — Наведе се и го прегърна, а дългите й златисторуси плитки се люшнаха покрай голямата му глава. Въпреки че повечето жени в Бери покриваха главите си с дълги ленени кърпи, Бриджит никога не ги бе харесвала и предпочиташе косата й да бъде открита. Разбира се, когато отиваше на църква, винаги си слагаше такава кърпа.
Туниките й винаги бяха от кафяв вълнен плат или от леко памучно платно за топлите дни, боядисано в синьо или жълто.
— Трябва да благодариш на Алтия, загдето насила ме избута от кухнята, защото иначе нямаше да се осмеля да дойда.
Улф излая радостно по посока на къщата и лакомо зарови муцуна в храната. Бриджит се засмя и приседна на земята до него. Облегна се на дъсчената колиба и се загледа във високата стена, която опасваше имението.
Не можеше да види гледката отвън, освен ако не се покатереше на някое дърво. Цялото имение, конюшните, къщурките на слугите и обширните градини бяха заобиколени от дебел каменен зид висок близо два метра, потъмнял от времето и носещ следите от многобройни вражески набези. Откакто Бриджит се бе родила, замъкът не бе обсаждан, но нейният дядо бе водил няколко големи битки, за да запази фамилната собственост, а на младини на баща й също се бе налагало да отблъсква на няколко пъти атаки. През последните двадесет години набезите на сарацините толкова бяха зачестили, че вече никой феодален владетел във Франция не дръзваше да напада земите на съседите си. От мястото, където седеше, Бриджит виждаше върховете на овощните дървета в градините, разположени в южната част на имението Луру. Последния път, когато плодните дръвчета цъфтяха, животът й бе съвсем различен. Преди една година Куинтин и Мейвис все още бяха до нея. Имението, в което се бе родила и прекарала целия си живот, бе преминало във владение на заварения й брат Куинтин, но за нея бе заделена щедра зестра. Сега бе наследила цялото имение, но нямаше право да го управлява. Трябваше да се омъжи, иначе замъкът и земите щяха отново да станат собственост на граф Арнулф.
Бриджит се замисли. Беше наследила богато имение, хиляди акри плодородна земя в централна Франция, заобиколени с гъсти гори и китни села. През последните двадесет и седем години всичко това бе принадлежало на Тома дьо Луру, нейния баща.
Господарският дом беше хубава и солидна постройка. Баща й, Тома дьо Луру, го бе построил сам, на същото място, където преди се бе намирал старият замък, изгорял до основи след едно нападение на непокорни васали на граф Арнулф. Половината от селото близо до имението също бе опожарено, а слугите — избити. Направата на колибите от плет и глина не бе трудно, но откъде да се намерят нови крепостни селяни. За няколко години селото постепенно се бе възстановило и разраснало. Сега в земите на Луру живееха достатъчно крепостни. Те бяха издигнали допълнителни укрепления, които опасваха замъка на около левга в северна посока.
Бриджит погледна натам и видя върха на високата кула, позлатен от следобедното слънце. Куинтин се бе родил там. Доста необичайно място, но първата съпруга на Тома дьо Луру бе инспектирала складовете с провизии, когато родилните болки бяха започнали.
Тома дьо Луру се бе оженил за Леони от Гаскон наскоро след като бе станал васал на граф Арнулф. Леони била дъщеря на обеднял рицар, но това не попречило на любовта й с благородника Тома. Наскоро след сватбата го дарила с прекрасен син и няколко години се радвали на безоблачно съжителство. Ала щастието им не продължило дълго. Когато Куинтин навършил четири години, неговата майка заминала за Гаскон за сватбата на единствената си сестра Дрюода, която се омъжвала за Уолфрид, обикновен тамошен писар. Ескортът им обаче бил нападнат от маджарски конници, когато на връщане минавали през Аквитания2 на път за Луру. Всички били избити.
Тома бил съкрушен от мъка, а граф Арнулф, който не можел да гледа как любимият му васал линее по непрежалимата си съпруга, го насилил да се сгоди за красивата му повереница Розамунд от Бери. След като траурът изтекъл, Тома склонил да се ожени за красивата Розамунд, която бързо спечелила сърцето му. Освен това, щедрата й зестра била манна небесна за Луру. А Тома се оказал от онези избрани мъже, имали късмета да обичат и двете си съпруги и да намерят щастието с всяка една от тях.