След няколко години Розамунд родила дъщеря, която нарекли Бриджит. Тя била толкова прелестно бебе, че впечатлявала всички с красотата си. По това време Куинтин — вече на осем години — служел като паж в двора на граф Арнулф, където усвоявал воински умения. Бриджит имала щастливо детство — растяла обичана от родителите си и обожавана от заварения си брат. Макар да го виждала само по време на кратките му завръщания в замъка на баща им, тя не би могла да го обича повече, дори и да бе неин истински брат.
Животът им бил прекрасен, докато майката на Бриджит не починала от незнайна болест, когато момичето едва било навършило дванадесет години. През същата година тя изживяла още една голяма загуба. Куинтин, посветен в рицарско звание две години по-рано, напуснал двора на граф Арнулф и заминал на поклонение по Светите места. Баща й се опитвал всячески да я утеши, въпреки че собствената му мъка била огромна. През следващите години той до такава степен задоволявал всички прищевки на любимата си дъщеря, че тя се превърнала във високомерна и своенравна девойка. Ала три години по-късно, когато баща й починал, била наказана за гордостта си.
През 970 година Куинтин се бе завърнал у дома, наскоро след смъртта на барона и бе встъпил във владение на имението Луру. Няколко месеца по-късно Дрюода и нейният съпруг бяха пристигнали, настоятелно умолявайки Куинтин да ги приеме да живеят в дома му. Той бе склонил, защото Дрюода се бе държала смирено и скромно. Бриджит почти не бе забелязала присъствието й в къщата, освен по време на хранене. Любимият й брат се бе завърнал и това бе всичко, което я интересуваше. Имаше с кого да сподели скръбта по починалия им баща.
Ала преди седем месеца, сарацини бяха отвлекли игумена на манастира в Клюни, Бургундия, докато преминавал Алпите през прохода Сен Бернар. Графът на Бургундия, вбесен от наглото посегателство върху висшия църковен служител, бе помолил съседните васали за помощ срещу разбойниците сарацини, които повече от век избиваха всички, които преминаваха западните проходи на Алпите и земите в Южна Франция. Владенията на граф Арнулф никога досега не бяха нападани от сарацините, но графът на Бургундия се нуждаеше от помощ и той сключи съюз с него, като изпрати голяма част от васалите си и техните рицари да се бият срещу разбойниците. Куинтин също трябваше да замине.
Младият мъж беше във възторг от вестта. Един рицар винаги мечтае да замине на война, а Куинтин повече от година бездействаше в имението. Той взе със себе си повечето от собствените си васали, както и половината от воините, които доброволно пожелаха да се присъединят към войската му. В замъка останаха само рицарите Шарл и Ейнхард, които бяха стари и болни, и Стивън, комуто бе поверена охраната на замъка.
Една слънчева утрин Куинтин замина и тогава Бриджит видя брат си за последен път. Спомняше си като в мъгла деня, когато в замъка пристигна Хю с вестта за смъртта му. Изминаха няколко месеца, преди да се съвземе от шока. Седмиците се бяха изнизали, но Бриджит съвсем ясно си спомняше думите на Хю:
„Сеньор Куинтин падна в битката, когато френските благородници нападнаха един от лагерите на онези негодници край брега на Рона.“
От този миг болката завинаги се загнезди в сърцето й. Бриджит бе толкова замаяна от смъртта на баща си и гибелта на брат си, че не забеляза промените, настъпили в замъка. Дори не се запита защо повечето от васалите на Куинтин не се завърнаха, нито пък защо Хю замина за родните си земи по южния бряг. Мейвис се бе опитала да й отвори очите за рязката промяна в поведението на Дрюода. Ала Бриджит започна да проумява, че става нещо, едва когато разбра, че са затворили Улф в колибата при останалите кучета.
Тя се опълчи срещу Дрюода и тогава за пръв път осъзна, че тя вече не е жената, която бе познавала преди.
— Не ме занимавай с дреболии, момиче! Имам много по-важни неща на главата си — надменно бе отвърнала Дрюода.
Бриджит се ядоса.
— Но с какво право…
— Като единствена роднина на брат ти, както и твоя, имам пълното право да се разпореждам в този дом. Ти все още не си омъжена и законът повелява да имаш настойник. Съвсем естествено е за такива да бъдем определени ние двамата с Уолфрид.
— Не! — гневно възрази младото момиче. — Граф Арнулф е мой настойник. Той защитава интересите ми.
Дрюода, която бе малко по-висока от Бриджит, се приближи и едрата й фигура заплашително се извиси над девойката.
— Мило момиче, твоето мнение няма никакво значение. Девиците не могат сами да избират настойниците си. Ако нямаше никакви други роднини, граф Арнулф, като сеньор на брат ти, щеше наистина да стане твой настойник, но ти не си сама, Бриджит — усмихна се Дрюода. — Имаш мен и Уолфрид. Така че, граф Арнулф ще определи нас за твои настойници.