Лутър нямал други синове и довел Ролан вкъщи при жена си. Момчето дало повод за нови подигравки към жена му Хеда, която му била родила само дъщери. Хеда намразила малкото момченце и не му обръщала никакво внимание, докато не пораснал достатъчно, за да може да излива злобата си върху него. Когато навършил три години, тя и двете й дъщери започнали непрекъснато да го тормозят и бият за щяло и не щяло.
Лутър изобщо не се опитал да попречи на това жестоко отношение към незаконния си син. Самият той бил възпитан без ласки и нежност и смятал, че силата му се дължи на трудното детство.
Ролан се научил от баща си как да потиска всяка проява на нежност в душата си и да контролира всичките си чувства, освен гнева. Научил се да бяга, да скача, да язди, да мята копие, да върти бойна секира, да размахва меч и да се бие с юмруци. Лутър бил изключително строг учител, който винаги го наказвал за грешките и се скъпял на похвалите.
Детството на Ролан било белязано освен с чести побои в семейството, и с доста пердах от синовете на благородниците, които Лутър обучавал в имението, особено от Роже от Мезидон, който бил две години по-голям от Ролан и пристигнал в Монвил, когато момчето било на пет години. Побоите продължили, докато Ролан пораснал достатъчно, за да може да се защитава. И както Лутър не възпирал Хеда и двете си дъщери да налагат сина му, докато бил малък и безпомощен, така и сега не се намесвал, когато Ролан вече бил достатъчно голям, за да отвръща на ударите.
Хеда се отказала да го бие след първия път, когато момчето се опълчило срещу нея. След този случай Ролан не вдигнал повече ръка срещу жените в къщата. Предпочитал да не им обръща внимание. Вече нямало защо да се бои от тяхната злоба и той насочил вниманието си към това как да се защитава от по-големите момчета и от самият Лутър.
— Ще може ли да тръгнем утре сутринта? — попита Ги, когато двамата стигнаха до шатъра на Ролан в покрайнините на Арл. В града се подготвяха чествания по случай успешното завършване на поредната битка, така че нямаше причина да остават по-дълго. — Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре. Отне ми близо половин година, докато те открия.
— И какво те накара да ме потърсиш тук? — попита Ролан.
— Битката, разбира се — широко се усмихна Ги. — Разбрах, че където се води бой, там със сигурност ще си и ти. Би трябвало досега да си спечелил не по-малко земи от Роже, след всичките победи, които си спечелил.
Ролан се засмя, а очите му проблеснаха като сапфири, пронизани от слънчев лъч.
— Аз се бих за злато, не за земя. Земята се нуждае от грижи, а аз обичам да съм свободен и да пътувам накъдето си пожелая.
— Тогава сигурно си натрупал цяло състояние.
Приятелят му скептично поклати глава.
— Доста изхарчих за жени и вино, но все пак ми е останало нещичко.
— А плячката от сарацините?
— Биваше си я. Онези пирати са пълни с коприна, златни чинии и лампи, да не говорим за скъпоценности.
— Какво ще кажеш за самата битка?
— Битката не беше една — отвърна Ролан. — Сарацините имат станове по цялото крайбрежие. Но най-големият е край Ница. Ала боят с тях не е истинска битка, защото се сражават без доспехи. Приличат на селяни тръгнали да мерят сили с рицари. Някои от тях побягнаха с корабите си, но ние опустошихме повечето от становете им и ги опожарихме.
— В такъв случай, предполагам, че съм дошъл съвсем навреме.
— Да. Моята служба при херцога на Бургундия приключи. Можем да потеглим още утре сутринта. Но тази вечер… Е, тази вечер ще ти покажа как да се забавляваш, приятелю. Знам няколко прилични пивници до северната врата, където поднасят хубава гъста чорба и сладка бира. — Ролан се засмя. — Не можеш да си представиш колко много ми липсва бирата на баща ми! Французите пият само проклетото си вино, а аз не мога без бира.
Той завърза каиша на ножницата си, пъхна в нея дългия си тежък меч и наметна вълнената пелерина върху широките си рамене, но не сложи ризницата и бойните доспехи. Ги одобрително огледа приятеля си, който се бе превърнал в красив и силен мъж. Едър и мускулест, със стройна фигура, Ролан от Монвил бе истински воин. Лутър щеше да бъде горд със сина си и да се радва, че има такъв храбър рицар в редиците си, независимо дали щеше да го признае, или не.
Ги въздъхна. Ролан бе израснал без обич. Не бе чудно, че понякога се държеше доста грубо — лесно избухваше, а в сърцето му бе стаена много болка и горчивина. Но независимо от това, че бе способен най-вече силно да мрази, той можеше да бъде и верен приятел, приятел до сетен дъх. Освен това не бе лишен от чувство за хумор. Всъщност, Ролан от Монвил бе добър човек.