Лутър кимна и двамата с Ролан напуснаха залата. Бриджит ги изпрати с поглед. Сърцето й се свиваше от жал към възрастния мъж. Беше забелязала как раменете му увиснаха и на лицето му се изписа примирение към съдбата.
Когато достигнаха билото на хълма, на който двамата с Бриджит бяха спрели преди малко, Ролан скочи от коня си. Много добре си спомняше предупреждението й. Ала в гърдите му бушуваше гняв, гневът на едно малко момче — бито, презирано и осмивано, тормозено и жестоко обиждано. Всичко това можеше никога да не го сполети, напомни си Ролан, раздиран от желание да накаже жестоко мъжа, виновен за страданията, белязали детството му.
Лутър също слезе от коня си и се приближи към сина си. Ролан се обърна към него, едновременно с гняв и болка в гласа:
— Бъди проклет, Лутър! Защо го направи?
— Ще ти кажа, Ролан — тихо отвърна той. — Ще ти разкажа за срама на един мъж, който никога не е имал свой собствен син.
— В това няма нищо срамно! — сърдито извика Ролан.
— Ти не разбираш, синко! — разпалено възрази Лутър. — Няма да разбереш колко много копнеех да имам син, докато сам не започнеш да мечтаеш за свой. Имах дъщери, дузина дъщери, пръснати из цяла Нормандия. Но нито един син, нито един! Сега съм стар, наближавам шестдесетте. Навремето бях обсебен от отчаяното желание да имам син, който да наследи земите ми, след като си отида от този свят. Едва не убих Хеда, когато ми роди втора дъщеря. След това тя никога повече не успя да забременее. Затова те мразеше толкова много.
— Но защо избра мен, Лутър? Защо не открадна сина на някой селянин? Дете, което щеше да ти бъде благодарно за това, което си могъл да му дадеш?
— А ти не си ли благодарен? Направих от теб силен мъж, когото уважават и с когото се съобразяват, истински войн. Не си ли ми благодарен за това?
— Ти си ме довел тук, за да бъда отгледан от тази вещица и да страдам. Взел си ме от една любяща майка… и си ме дал на Хеда!
— Аз направих от теб силен мъж, Ролан.
— Моят брат също е силен мъж, но е отгледан от любящи родители. Ти ми забраняваше всичко, Лутър!
— Аз те обичах!
— Ти?! Та ти не знаеш що е обич!
— Грешиш… — отвърна след кратко мълчание Лутър, с огромна болка, стаена в очите му. — Аз просто не знам как да покажа обичта си. Но те обичам, Ролан! Обичах те и те обичам така, сякаш наистина си мой син. Направих те мой син.
Ролан потисна жалостта в сърцето си и сурово повтори:
— Защо избра точно мен?
— Те имаха двама сина, родени едновременно, а аз нямах нито един. Бях в Анжер заедно с херцог Ришар. Когато видях барона, съпругата му и двете им момченца, бях възмутен от несправедливостта на Господ към мен. Нямах намерение да те отвличам. Това беше някакъв импулс, облада ме съвсем неочаквано. Не чувствам угризения на съвестта и не се разкайвам за стореното, Ролан. Те имаха близнаци. Единият щеше да изчезне, но другият щеше да им остане. Те щяха да имат син и аз щях да имам син. Яздих, без да спирам два дни, едва не уморих коня си, за да те доведа направо тук. Ти беше мой!
— О, Господи! — извика Ролан с поглед, обърнат към небесата. — Не си имал никакво право да постъпваш така, Лутър!
— Знам. Знам, че завинаги промених живота, който ти беше отреден по рождение. Но чуй какво ще ти кажа. Не те моля да ми простиш, защото, ако се налага, пак бих го направил. Монвил се нуждае от теб — каза той с променен глас и изпъна рамене.
— Монвил ще има друг господар, след като ти си отидеш, но това няма да съм аз — горчиво отвърна младият мъж.
— Не, Ролан, не го мислиш наистина! Половината си живот съм те подготвял да бъдеш господарят тук. Ти не си моя кръв, но аз искам да оставя Монвил единствено на теб и на никой друг!
— Но аз не го искам.
— Нима ще позволиш на Турстон да го завладее? — гневно избухна Лутър. — Него не го е грижа за хората тук, нито за земята, нито за конете, които и двамата с теб обичаме. Той е алчен и единственото, което го интересува, е да заграбва нови и нови земи. В крайна сметка, ще предизвика яда и негодуванието на херцог Ришар с постоянните си набези и Монвил ще бъде унищожен от сблъсъка помежду им. Това ли искаш да се случи?
— Достатъчно!
— Ролан…
— Казах, достатъчно! — извика младият мъж и се втурна към коня си. — Трябва да помисля, Лутър. Не знам дали занапред ще мога да се отнасям с уважение към теб, след като вече знам на какво си способен. Имам нужда от време.
Малко по-късно Ролан влезе в стаята си. Топлината, която го лъхна, бе като балсам, който успокои дълбоката рана в душата му и бушуващия в него гняв. Преди стаята му никога не е била толкова топла и уютна — кътче, в което да мечтаеш да се завърнеш, но сега, когато Бриджит бе там…