Тя го наблюдаваше с тревога. Ролан въздъхна и се отпусна в дълбокото кресло, като избягваше изпитателния й поглед.
— Не знам, Бриджит — тихо рече той. — Не мога да му простя и не знам какво трябва да направя.
— Бихте ли се? — попита тя и се приближи към него.
— Словесен двубой.
— А каза ли ти защо го е направил?
— Не е трудно да се досетиш — отчаяно е копнял за свой син и наследник. — Ролан зарови глава в ръцете й, а сетне бързо се надигна и я погледна. — Толкова много ми се иска да не беше попаднал на мен!
Трогната от мъката и болката му, Бриджит го прегърна. Не каза нищо.
Ролан погали нежно косата й и се притисна още по-силно към нея.
— Ах, малко мое съкровище, какво щях да правя без теб?
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Първите слънчеви лъчи се промъкнаха през опънатите кожи на прозорците в стаята на Ролан. Той неспокойно кръстосваше напред-назад. Стъпките му събудиха Бриджит. Слабият пламък от потопения в масло фитил, който почти догаряше, хвърляше бледи сенки върху стените.
Бриджит се подпря на лакът, а косата й се разпиля по раменете в златист безпорядък.
— Не можеш ли да спиш?
Гласът й го стресна.
— Не — отвърна той и продължи да крачи.
— Толкова ли ти е трудно, Ролан? Мога ли да ти помогна с нещо?
Той се приближи до леглото и приседна на ръба му, обърнат с гръб към нея.
— Трябва сам да го реша. Въпросът е за Монвил, не в Лутър. Той все още иска да го остави на мен.
— Защо не можеш да приемеш? Нима не си знаел винаги, че един ден ще бъдеш господарят тук?
— Когато преди шест години си тръгнах оттук, бях се отказал от Монвил. Не смятах, че някога отново ще се върна. А сега трябва за втори път да се откажа от имението.
— Ти си се върнал у дома, когато са имали нужда от теб. И все още имат. Монвил е заплашен от нападение. Това е, което те безпокои, нали? Не можеш да напуснеш, след като знаеш, че тук имат такава нужда от теб.
— Мога да се закълна, че си магьосница! Четеш мислите ми — измърмори Ролан и я погледна през рамо.
— Не можеш да отделиш Монвил от Лутър, Ролан — това е проблемът, нали? Но това са две отделни неща, а Монвил винаги ще се нуждае от силна ръка.
Той се излегна на леглото до нея.
— Но Лутър е все още тук. Ако си тръгна сега, когато над Монвил е надвиснала сянката на войната, по-късно няма да имам право да претендирам за него. Но ако остана, ще трябва да се примиря с присъствието на Лутър, а аз не съм сигурен, че ще мога. Изпитвах желание да го убия, Бриджит. Исках да го предизвикам и за последен път да си премерим силите — в двубой на живот и смърт. Не знам какво ме възпря, може би ти и онова, което ми каза. Но ако остана, не отговарям за себе си, не знам какво ще направя.
— Кой знае какво го очаква… — промълви Бриджит и положи глава на гърдите му. — Остави времето да реши нещата, Ролан. Можеш да останеш и да видиш какво ще се случи. Ако горчилката и омразата в душата ти станат толкова силни, че се наложи да направиш трудния избор дали да убиеш Лутър, или да си тръгнеш, тогава е по-добре да си тръгнеш завинаги оттук. Засега остави нещата да се уталожат. Опитай се да потушиш негодуванието си и да останеш. Всъщност, не искаш ли точно това?
Ролан повдигна лицето й и устните му нежно докоснаха нейните.
— Ти наистина си магьосница.
Няколко часа по-късно, когато Бриджит и Ролан бяха в тържествената зала, един рицар се втурна вътре и запъхтяно съобщи на Лутър, че към Монвил се приближава войска.
— Турстон от Мезидон не е дочакал края на зимата. Идва насам!
Ролан и Лутър скочиха на крака и се спогледаха.
— На какво разчита той? — каза Ролан. — Ние можем да издържим една обсада, но войската му ще умре в този студ.
— Дали не е измислил как да ни изкара извън стените на замъка? — обади се Ги.
— Предполагам, че много добре е запознат с положението тук — мрачно рече Лутър и хвърли гневен поглед към дъщеря си Елзе, която сведе поглед към скута си. — Къде всъщност отиде твоят съпруг Джофри, когато замина преди време? При Турстон ли?
— Не! — Елзе пребледня от обвинението на баща си. — Както ти каза, Джофри замина за Руан, за да посети семейството си.
— Ако го видя отвъд тези стени заедно с Турстон, кълна се, ще те убия, дъще! Дъщеря или не, никой няма да избегне смъртта, ако е предал Монвил.
Елзе избухна в сълзи, обезсърчена от жестокостта на баща си, и избяга от залата. Отвън на двора, се бяха събрали селяни и уплашено си шушукаха. Големите порти на замъка бяха затворени и здраво залостени.
Ролан се обърна към Лутър.
— Ще разбереш със сигурност дали Джофри е предател по това, което ще предприеме Турстон. Колко близо е войската? — попита той рицаря.