— Една част — може би половината — току-що превали южния хълм. Останалата още не се вижда.
— Скоро ще се появят — злокобно предрече Ролан. — Турстон вероятно планира да ни обгради отвсякъде. Да вървим на крепостните стени.
Всички излязоха. Преди да последва останалите, Ролан заповяда на Бриджит да не напуска залата.
— При първа възможност ще ти изпратя вест или сам ще дойда.
Тя го изпрати с поглед, но сърцето й се сви от мрачно предчувствие. Колко скоро щеше да има развръзка… Тази сутрин Ролан и Лутър изобщо не си говореха. Леденото мълчание между тях бе предизвикало приказки и предположения, ала в мига, в който се появи заплаха за Монвил, двамата отново бяха като едно цяло.
Застанал на високата стена, Ролан зорко наблюдаваше покритите със сняг поля. Лутър, Ги и Робер стояха до него. Не се виждаше жива душа, нито от север, запад или юг.
— Той е безумец — убедено произнесе Ролан. — Погледнете този сняг. Последната буря навя преспи, високи по няколко метра. Сигурно е полудял, иначе едва ли би предприел поход в такова време.
— Да — кимна Лутър. — Или пък е замислил някакъв коварен план. Не мога да го разгадая. Не разбирам как може да се надява на победа при такива условия.
Ролан се намръщи.
— Колко голяма е войската му?
Робер повика рицаря, който бе видял приближаващата войска по време на обхода.
— Преброих повече от сто конника и поне половината от тях бяха рицари — отвърна мъжът. — Имаше и обоз.
Ролан бе смаян.
— Откъде, по дяволите, се е сдобил с толкова много коне?
— Сигурно ги е плячкосал — предположи Ги. — От Бретан, където доста често извършва набези.
— От сведенията, които имаме, това навярно е половината от войската му или дори по-малко — изтъкна Робер.
— Колко от войниците са без коне? — попита Ролан.
— Нито един.
— Нито един ли?
— Да — сериозно потвърди рицарят.
— Толкова много конници! Нашите войни, които са обучени да яздят, са на половина по-малко! — отчаяно изпъшка Лутър.
— Турстон го знае. Може би тъкмо на това предимство разчита.
— Погледнете там! — Ги се взираше към билото на хълма.
Един самотен конник се появи, спря и втренчи поглед към Монвил. Беше рицар в пълно бойно снаряжения, което ясно се виждаше дори от толкова далечно разстояние.
— Да не би да е Турстон? — попита Ги.
— Не съм сигурен — отвърна Лутър. — Ролан?
Ролан заслони очи, за да не му блести снегът, и поклати глава.
— И аз не знам. Много е далеч.
След малко към рицаря на хълма се присъедини още един конник, след това друг, докато се получи дълга редица от ездачи, която се разпростря по цялото протежение на юг. Ала това не бяха хората на Турстон. Конниците имаха доста страховит вид. Почти всички бяха рицари, а един рицар на кон струваше колкото десет пешаци.
— Сега ще разберем какво е намислил — спокойно каза Лутър, когато първият рицар препусна надолу по хълма към Монвил.
Той идваше сам и Ролан го наблюдаваше, изумен от дързостта му. Какво очакваше? Една единствена стрела можеше да сложи край на всичко.
Когато рицарят приближи, Ролан се намръщи. Това наистина не бе Турстон.
Сега рицарят се намираше точно под каменната стена. Погледна нагоре и Ролан съвсем ясно видя лицето му. От устните му се изтръгна смаян вик. Това не можеше да бъде!
— Проклятие! — изръмжа Ролан и целият се напрегна.
— Какво има? — настоя Лутър.
— Дяволът го е изпратил тук, за да ме преследва — гневно отвърна младият мъж.
— Ще ми обясниш ли какво означава всичко това?
— Това не е войската на Турстон, Лутър. Монвил ще трябва да посрещне Турстон някой друг път. Тази рицарска войска идва от Бери!
— Ролан от Монвил! Ще излезеш ли, за да се срещнеш с мен? — извика рицарят отдолу.
Ролан си пое дълбоко дъх, надвеси се над каменния парапет и извика:
— Идвам!
Лутър го хвана за ръката.
— Кой, по дяволите, е този мъж?
— Това е барон дьо Луру, мъжът, който спаси живота ми в Арл, мъжът, който ме изпрати да занеса съобщение от него в Луру, че е жив, което забави пристигането ми тук.
— Луру? Но нали твоето момиче е от Луру?
— Явно затова са дошли. — Ролан беше бесен. — Можеш ли да повярваш? Да пресече с цяла войска Франция през зимата, и то заради една слугиня! Заради слугиня!
— Тогава, тя може би не е слугиня — измърмори Лутър.
— Не ме интересува коя е! — изфуча Ролан. — Той няма да я има.
— Нима ще се биеш с мъж, който ти е спасил живота?
— Ако трябва, ще се бия с цялата му войска!
— Ролан, няма нужда да излизаш извън стените — опита се да го задържи Лутър. — Те не могат да вземат момичето, ако не отворим вратите на замъка.