„Очевидно — помисли си Шаста — ме смятат за принц от Арченланд, където и да се намира тази страна. Та тези хора тук вероятно са нарнийци. Чудя се къде ли е истинският Корин?“
Но тези мисли не му помогнаха да съобрази какво да изрече на глас.
— Къде беше, Корин? — попита дамата, а ръцете й продължаваха да лежат върху раменете му.
— Пред… представа нямам — обади се най-накрая Шаста.
— Ето, нали ти казвам, Сюзан. Не успях да изкопча нищо от него: нито истина, нито лъжа.
— Ваши величества! Кралице Сюзан! Крал Едмънд! — чу се нечий глас. Шаста се извърна по посока на говорещия и почти подскочи от изненада: видя един от странните хора, които мерна с крайчето на окото си при влизането в стаята. Съществото, почти колкото него на ръст, от кръста нагоре приличаше на мъж, но краката му, космати като на козел, бяха и оформени така — с копита, а имаше и опашка. Кожата му беше червендалеста, на главата стърчаха два малки заострени рога и къса заострена брада. Всъщност това бе фавън, но Шаста никога не беше чувал за тези същества. А ако ти си чел книгата „Лъвът, Вещицата и дрешникът“, трябва да спомена, че това е същият фавън — Тумнус, когото Луси — сестрата на кралица Сюзан, срещна още първия ден, щом се озова в Нарния. Но сега фавънът бе доста по-стар, защото Питър, Сюзан, Едмънд и Луси вече бяха крале и кралици на Нарния от няколко години.
— Ваши величества — говореше той, — Негова малка светлост очевидно е слънчасал. Погледнете го! Като замаян е. Дори не знае къде се намира.
След тези думи всички, естествено, престанаха да мъмрят Шаста и да му задават въпроси. Вместо това се засуетиха, настаниха го на диван, вдигнаха главата му на възглавничка, поднесоха му леден шербет в златна чаша и му пожелаха да лежи кротко.
Шаста никога не беше преживявал нещо подобно. Дори не си бе представял какво е да лежиш така удобно на мека постеля и да пиеш такава вкусотия. Продължаваше да се чуди какво ли е станало с другите, как ще успее да избяга, за да се срещнат при Гробниците, какво ли ще последва при появата на истинския Корин. Ала в момента никоя от тези тревоги не му изглеждаше страшна — тъй добре се чувстваше. А кой знае, не е чудно след малко да поднесат нещо вкусно за ядене.
Междувременно с интерес разглеждаше хората в прохладната просторна стая. Освен фавъна имаше две джуджета (не бе виждал дотогава такива същества) и много едър гарван. Останалите бяха хора, все млади и всички — и мъжете и жените — с по-красиви лица и гласове, отколкото калормените. Скоро Шаста установи, че с интерес следи разговорите.
— А сега, мадам — казваше кралят на кралица Сюзан (дамата, която целуна Шаста), — как мислиш? В този град сме от три седмици. Реши ли дали ще се омъжиш за този твой смугъл поклонник, принц Рабадаш, или не?
Дамата поклати глава.
— Не, братко — отвърна тя. — Няма да го сторя за всички скъпоценности на Ташбаан.
„Ха — помисли си Шаста, — макар да са крал и кралица, те са брат и сестра, а не съпруг и съпруга.“
— Наистина, сестро — обади се отново кралят, — щях да те обичам малко по-малко, ако беше приела! Да ти призная, още при първото посещение на посланиците на Тисрок в Нарния, когато предложиха тази женитба, а и по-късно, при гостуването на принца в Каир Паравел, се учудвах как така сърцето ти изпитва благосклонност към него.
— Показах се глупава, Едмънд — разкайваше се кралица Сюзан, — и те моля да ми простиш. И все пак при нас, в Нарния, принцът наистина се държеше по друг начин, не както сега в Ташбаан. Припомни си всичките му великолепни подвизи по време на големия турнир, организиран от нашия брат, Върховния крал, за него. Колко скромно и благоприлично се държа през онези седем дни. А сега в своя град показва друга природа.
— Ха! — изграчи гарванът. — Има стара поговорка, която гласи: „Мечката ще опознаеш само в леговището й.“
— Истина е, Салоупад — подкрепи го едно от джуджетата. — А има и друга: „С мене поживей, за да ме опознаеш.“
— Да — съгласи се кралят. — Сега видяхме истинската му същност: горделив, кръвожаден, обичащ разкоша, жесток и самодоволен тиранин.
— Тогава, в името на Аслан — обади се Сюзан, — да си вървим от Ташбаан още днес!
— Тук именно сме възпрепятствани, сестро — отвърна Едмънд. — Защото сега ще ти разкрия какво мисля през последните два дни, а и повече. Перидан, ако обичаш, надникни през вратата, за да се уверим, че никой не ни шпионира. Всичко наред ли е? Добре. Сега се налага да бъдем потайни.