Стигнаха до вътрешен двор-градина, разположен на няколко тераси. В далечния край се издигаше старият дворец. Отправиха се нататък. Вече беше паднал мрак и те вървяха през коридори и алеи, осветени от някоя и друга факла. Лазаралийн се спря на място, където трябваше да поемат или наляво, или надясно.
— Хайде, продължавай! — подканяше я шепнешком Аравис.
Сърцето й биеше лудо от страх да не би баща й да се появи иззад някой ъгъл.
— Чудя се… — мърмореше Лазаралийн. — Не съм абсолютно сигурна накъде да тръгнем. Май беше наляво. Да, да, сигурна съм. Олеле, колко е забавно!
Поеха наляво и попаднаха в почти неосветен пасаж, който съвсем скоро започна да се спуска надолу.
— Всичко е наред — обади се Лазаралийн. — Убедена съм, че сме на прав път. Помня тези стъпала.
Но в следващия миг пред тях се мярна движеща се светлина. След секунда зад далечен ъгъл се подадоха сенките на двама мъже с огромни свещи в ръце, които се движеха заднишком. Само пред кралски особи се вървеше заднишком. Аравис усети как Лазаралийн се вкопчи в ръката й, сякаш я ощипа — сигурен знак колко е изплашена. На Аравис й се стори странно защо Лазаралийн се плаши толкова от Тисрок, след като уж били добри приятели, но нямаше време да се замисля. Приятелката й я тласкаше обратно нагоре по стълбите, двете вървяха на пръсти и трескаво опипваха стените.
— Тук има врата — прошепна тя. — Бързо!
Влязоха, тихо притвориха вратата зад себе си и се озоваха в пълна тъмнина. По дишането на Лазаралийн Аравис разбра, че приятелката й е направо ужасена.
— Таш да ни пази! — промълви Лазаралийн. — Какво ще предприемем, ако влязат тук? Дали има къде да се скрием?
Под краката си усетиха мек килим. Тръгнаха слепешком из стаята и се блъснаха в някакъв диван.
— Да се мушнем зад него — проплака Лазаралийн. — Олеле, ще ми се изобщо да не бяхме идвали!
Между дивана и покритата със завеса стена имаше място точно колкото двете да се вмъкнат. Лазаралийн зае по-добрата позиция и се скри напълно. Част от лицето на Аравис се подаваше иззад дивана и ако някой влезеше в стаята със светлина, поглеждайки под определен ъгъл, щеше да я забележи. Поради воала й обаче видяното нямаше да се възприеме веднага като „чело и очи“. Аравис се опита да избута Лазаралийн, за да си осигури повече място, ала страхът бе събудил егоизма на приятелката й, която не позволи да я измести и дори леко я ощипа по крака. Отказаха се от боричкането и застанаха, леко задъхани. Струваше им се, че дишат ужасно шумно, но друго не се чуваше.
— Дали сме в безопасност? — попита Аравис след време с възможно най-тихия шепот.
— Май… май… да — подхвана Лазаралийн. — Но горките ми нерви…
В този момент се чу най-ужасният шум, който можеха да си представят — вратата се отвори и вътре проникна светлина. И понеже Аравис не можеше да си навре повече главата зад дивана, неволно видя всичко.
Първо се появиха двама роби (глухонеми, както правилно се досети Аравис — такива използваха при най-тайни съвещания), които вървяха заднишком със свещи в ръце. Застанаха от двете страни на дивана. Това беше добре за Аравис, защото когато робът застана пред нея и тя надничаше между петите му, трудно би я забелязал някой. След това се появи възрастен, много дебел мъж със странно заострена шапчица, по която тя веднага се досети, че това е самият Тисрок. Най-малкият скъпоценен камък, с който бе накичен, струваше повече от всички дрехи и оръжия, с които бяха пристигнали нарнийските благородници. Но затова пък беше толкова дебел и потънал в гънки, дипли, плисета, копчета, висулки и талисмани, че Аравис неволно си помисли колко по-привлекателна е модата на нарнийците (поне за мъжете). След него влезе висок млад мъж с тюрбан, украсен с пера и скъпоценни камъни. На кръста му висеше ятаган с дръжка от слонова кост. Изглеждаше доста възбуден, а очите и зъбите му проблясваха зловещо на светлината на свещите. Последен влезе съсухрен гърбав старец, в когото тя с потреперване разпозна новия Велик везир и свой бъдещ съпруг, самия Ахошта Таркаан.
Веднага след като тримата влязоха в стаята и вратата се затвори, Тисрок се настани на дивана с доволна въздишка. Младият мъж застана пред него, а Великият везир коленичи и прикова чело към пода.